Някой бди над теб
- Автор: Макнот Джудит
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Русенова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Някой бди над теб». Краткое содержание книги:
— Предполагам, че е възможно. Соломон изглежда гениален, талантлив… чист като сълза. Но около него има и още нещо. Доста се промени, щом разбра, че Лий Манинг е заподозряна.
— Не е толкова чист. Достатъчно нюх има, че да продуцира пиесите си, да си намира инвеститори и да контролира целия процес. Доколкото съм чувал, това не е обичайно.
Тя разсеяно разтри врата си, замисли се за миг, после поклати глава и каза:
— Соломон се смята за ренегат, съмнявам се, че го мъчи моралната дилема дали да изпере малко пари за приятел. Също така обаче не съм сигурна, че би направил нещо, заради което да го пъхнат зад решетките.
Вместо да изкаже мнение, Маккорд погледна към Шрадер и Уомак и им нареди:
— Вече сте проверили всичко за драматурга, но искам и тримата да изготвите папки, пълни с информация за Соломон и любовника му. Искам да знам и кътните им зъби.
След като одиторът си замина, в кабинета настъпи напрегната тишина. Четиримата детективи обмисляха новата информация и се чудеха откъде ли идват мръсните пари на Логан Манинг.
Маккорд се изправи, заобиколи бюрото си и седна срещу Сам. Тя се загледа в него и забрави за парите на Манинг. Мичъл изглеждаше разтревожен и уморен. Бе смръщил вежди, навъсен и строг. От известно време двамата играеха опасна игра.
Преди седмица той я покани на вечеря, а тя едва намери сили да му откаже. Вече толкова се бе увлякла по Мичъл Маккорд, че когато той бе наблизо, на Саманта й се налагаше да положи усилия да диша равномерно. Щом погледнеше устните му, винаги си представяше докосването им до нейните. Когато бе до него, с мъка си налагаше да не докосне лицето му, да не го целуне, а когато той не бе наблизо, копнееше за него.
Преди седмица, докато се ровеха в десетките кутии с документи, Мичъл я покани на вечеря. Още преди да изрече бавно и тихо отговора си, на Сам й се искаше да не го бе нравила:
— Смятам, че това ще е грешка и за двама ни.
Ала когато той й отговори, се почувства още по-зле.
— Да, сигурен съм, че си права.
Маккорд имаше иронична усмивка и необясним чар, които я обезоръжаваха, а за да бъде още по-сложно, тя се възхищаваше на Мичъл Маккорд. Той не бе като мъжете, които познаваше. Беше по-умен от нея, а тя бе много умна. Беше и по-мъдър, а Сам можеше да се похвали с мъдрост. Беше по-силен, по-проницателен и по-издръжлив от нея — и на Сам това й харесваше. Обаче онова, което най-много й харесваше, бе, че за разлика от братята й той не изпитваше нужда да демонстрира силата и превъзходството си.
Телефонът на бюрото иззвъня и тя като омагьосана проследи как дългите пръсти на Мичъл обхващат слушалката. Той имаше красиви ръце — с фини пръсти, които можеха лесно да открият най-чувствителното местенце на тялото й, ако му дадеше тази възможност. Но тя нямаше да му я даде.
Мичъл не я бе поканил втори път, нито бе повдигал темата за вечерята отново. Държеше се със Сам, както и преди да я покани на вечеря. В поведението му и в думите му нямаше и следа от наранено мъжко самолюбие. Той все така й се усмихваше, когато желаеше, и не преставаше да се мръщи нетърпеливо, когато тя си го заслужаваше.
„Мичъл Маккорд е невероятен мъж“ — замечтано си помисли тя. Той беше такъв, каквито трябваше да бъдат всички мъже и каквито не бяха. Доминираше, без да бъде груб и брутален; учеше, без да поучава; водеше, без да насилва, въпреки че понякога мърмореше.
Беше роден за водач, имаше неоспорим талант. Ала тя не бе последовател. И никога нямаше да си позволи да стане.
Той беше силен и твърд като гранит, ала Сам бе сигурна, че щом срещнеше подходящата жена, щеше да бъде и мек като памук.
Ала тя не бе подходящата жена за него.
Да позволят на чувството да разцъфне между двама им щеше да бъде пълно безразсъдство.
Подскочи стресната, когато той затвори телефона и им заговори.
— Както исках да ви кажа преди малко — погледна укорително разсеяната красива брюнетка, — ще трябва да посрещнем неканен гост. Всъщност това си е направо историческо събитие, защото този гост е прекарал живота си да отхвърля с помощта на адвоката си поканите ни за разговор.
— Какво? — засмя се Сам на нетипичното многословно изказване на лейтенанта.
— Сутринта ми се обадиха Валенте и адвокатът му. Поканиха ни на разговор в кабинета на италианеца — поясни той и Сам усети стаения гняв, който му пречеше да каже истината. — Аз, разбира се, отказах. Бюканън предложи да се срещнем тук. Отново отказах. Естествено, той ме предупреди, че може да предприемат мерки срещу нежеланието ми да разговаряме, така че в края на краищата благородно се съгласих. — Млъкна и погледна часовника си. — Ще бъдат тук всеки момент.