Стъпки от огън
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Таня Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стъпки от огън». Краткое содержание книги:
Но Рина не е единствената, запленена от красотата на пламъците. Още някой е обсебен от това могъщество — но е обзет от желанието не да се бори с него, а да го притежава, да го използва за отмъщение…
След години обучение Рина най-сетне става член на специалния отряд за разследване на палежи. Силата и уменията й постоянно са поставени на изпитание. Понякога работата пречи на личния й живот. Но тя не може да обвинява мъжете — жена, покрита със сажди, която издава заповеди и мирише на пушек, не е най-привлекателната партньорка. Докато накрая среща Бо Гуднайт, който изглежда различен. Той се е опитвал да я намери години наред и сега, когато тя е толкова близо до него — живее в съседната къща — няма намерение да я изпусне.
Нито пък мъжът, който започва да я преследва със заплашителни среднощни обаждания и поредица от ужасяващи престъпления. Докато се опитва да открие причината — на обажданията, на пожарите, на омразата, насочена към нея, Рина ще се озове в най-ужасния ад, който някога е могла да си представи.
Бо се разсмя.
— Съмнявам се. Тя също е ченге в градската полиция на Балтимор. Отдел „Палежи“.
— Брат ми също работи там.
— Стига бе! Мислех си, че… Не знам какво съм си мислил. Те сигурно се познават. Как беше името му? Ще я питам.
— О’Донъл. Майкъл О’Донъл.
Сега вече Бо остави лимонадата и свали защитните очила, които носеше.
— Гледай ти, пуснете музиката от „Зоната на здрача“. О’Донъл е нейният партньор. Тя е Катарина Хейл.
— Катарина Хейл — госпожа Малой скръсти ръце. — Значи Катарина Хейл. Същата, с която се опитвах да те сватосам преди няколко години.
— Не, не може да бъде. Наистина ли?
— Брат ми каза, че имал нова партньорка — красавица. И аз го попитах мома ли е. Като потвърди, му рекох — познавам едно хубаво момче, дето работи по къщата ми. Помолих го да й подхвърли за възможността да излиза с едно хубаво момче. Но тя се виждала с някой друг. После се оказа, че онзи не бил чак толкова свестен, но Майк така и не й спомена повече за теб. Това е.
— Хм. Цялата история е част от онзи омагьосан кръг, в който сме се въртели с Рина. Искам да кажа, че години наред сме обикаляли един около друг, но така и не се запознахме. Виждали ли сте я някога?
— Веднъж дойде на празненството на Майк. Много хубава, възпитана, с маниери.
— Тази вече ще ходя у тях на вечеря. В дома на родителите й. Семейна вечеря.
— Трябва да вземеш цветя.
— Цветя ли?
— Един хубав букет за майка й, но не в кутия — тя клатеше назидателно пръст, докато даваше инструкции на Бо. — В кутия е прекалено официално. Един хубав букет, който ще й поднесеш, когато ти отвори вратата.
— Добре.
— Ти си добро момче — заключи госпожа Малой и го остави да работи. Прибра се в къщата, за да се обади на брат си и да изчопли повече информация за тази Катарина Хейл.
Цветя. Трябваше да намери цветя. В универсалния магазин имаше цветарница, пък и трябваше да купи някои други продукти пътьом. Спря в магазина близо до къщата на госпожа Малой и взе една количка. Мляко. Винаги пиеше големи количества мляко, приготвяше и мюсли с него. Защо не държаха кутиите с мюсли близо до щанда с млякото? Щеше да е по-удобно, нали?
Може би трябваше да вземе и две пържоли, да покани Рина и да ги изпече на скарата. С тези мисли в главата Бо сложи в количката още няколко неща и се отправи към цветарския магазин.
Застана с ръце в джобовете и заразглежда цветята на витрината. Госпожа М. беше казала весели. Онези големите, жълтите — май се казваха лилии — изглеждаха весели. Но не носеха ли лилии на погребения? Значи не бяха весели.
— По-трудно е, отколкото го мислех — промърмори той на глас, сетне се огледа леко притеснен, когато един мъж застана до него.
— И ти ли беше в кучешката колибка?
— Моля?
Мъжът го изгледа със страдалческа усмивка и кимна към цветята.
— Мислех си, че и вие сте спали в кучешката колибка. Защото аз прекарах миналата нощ там. Сега смятам да взема някакви цветя за жена ми и да й се извиня.
— О, не. Ще вечерям с родителите на приятелката ми утре вечер. Мисля, че розите са подходящи за случая с кучешката колибка.
— Мамка му. Прав сте! — мъжът отиде до щанда и повика продавачката. — Изглежда ми трябват дузина от тези рози. Червени, тъй де. Жени — рече и почеса главата си под шапката.
— Кажете ми как се казват тези цветя? Мисля, че ще взема от тях — обърна се Бо към продавачката. — Ето тези, в различни цветове и с големи глави?
— Това са гербери — беше отговорът.
— Герберите са весели, нали?
Продавачката се усмихна, докато изваждаше розите от вазата.
— Така мисля.
— Супер. Тогава ми дайте от всички цветове, когато приключите с розите. Просто ги размесете.
— Обзалагам се, че жените излизат по-скъпо от майките — рече доста скръбно мъжът.
Бо погледна отново герберите. Нима изглеждаха евтини? Бяха красиви и весели, а не евтини. Защо беше толкова сложно. Той изчака да направят букета от рози.
— Довиждане.
— Довиждане — Бо кимна разсеяно на мъжа. — Желая ви късмет — добави и се остави на милостта на продавачката. — Вижте, става дума за семейна вечеря. Семейството на приятелката ми. Подходящи ли са герберите? Достатъчна ли е една дузина? Помогнете ми.
Тя отново отиде до витрината.
— Направо са идеални.
— Чудесно тогава. Благодаря. Направо съм изтощен от това непосилно усилие.
Лесно, като да се изпикаеш, толкова лесно е да го проследя. Трябваше обаче да променя навиците си, за да държа под око съседчето и да го следя изкъсо и отблизо. Задникът му със задник, работи и в събота!
Бих могъл да го закова още тук, на паркинга. Да го изчакам да излезе и да го наръгам на няколко места тук-там.