Стъпки от огън

21.

— Искам да знам повече за това момиче, с което се виждаш.

Бо продължаваше да кове новата беседка в градината на госпожа Малой, но спря за миг, за дай намигне.

— Госпожо Малой, не ревнувайте. Вие все още сте любовта на живота ми.

Тя изсумтя презрително и сложи чашата с прясна лимонада, която бе направила, върху резачката. Косата й си бе огненочервена, носеше модерни очила, със стъкла в кехлибарен цвят. И кухненска престилка на цветя.

— По очите ти личи, момче, че си ме сменил. Искам да знам всичко за нея.

— Красива е.

— Кажи ми нещо друго, което не мога да отгатна сама.

Той остави настрани автомата за пирони и взе лимонадата.

— Тя е умна, забавна, сладка и сериозна. Очите й са като на лъвица и има малка бенка ето точно тук — той показа горната си устна. — Произхожда от голямо семейство. Те имат италиански ресторант в моя квартал. Израснала е там. Хей, може би брат ви я познава. Нали брат ви беше ченге?

— Той все още е, цели двадесет и три години вече. Да не би да я е арестувал?

Бо се разсмя.

— Съмнявам се. Тя също е ченге в градската полиция на Балтимор. Отдел „Палежи“.

— Брат ми също работи там.

— Стига бе! Мислех си, че… Не знам какво съм си мислил. Те сигурно се познават. Как беше името му? Ще я питам.

— О’Донъл. Майкъл О’Донъл.

Сега вече Бо остави лимонадата и свали защитните очила, които носеше.

— Гледай ти, пуснете музиката от „Зоната на здрача“. О’Донъл е нейният партньор. Тя е Катарина Хейл.

— Катарина Хейл — госпожа Малой скръсти ръце. — Значи Катарина Хейл. Същата, с която се опитвах да те сватосам преди няколко години.

— Не, не може да бъде. Наистина ли?

— Брат ми каза, че имал нова партньорка — красавица. И аз го попитах мома ли е. Като потвърди, му рекох — познавам едно хубаво момче, дето работи по къщата ми. Помолих го да й подхвърли за възможността да излиза с едно хубаво момче. Но тя се виждала с някой друг. После се оказа, че онзи не бил чак толкова свестен, но Майк така и не й спомена повече за теб. Това е.

— Хм. Цялата история е част от онзи омагьосан кръг, в който сме се въртели с Рина. Искам да кажа, че години наред сме обикаляли един около друг, но така и не се запознахме. Виждали ли сте я някога?

— Веднъж дойде на празненството на Майк. Много хубава, възпитана, с маниери.

— Тази вече ще ходя у тях на вечеря. В дома на родителите й. Семейна вечеря.

— Трябва да вземеш цветя.

— Цветя ли?

— Един хубав букет за майка й, но не в кутия — тя клатеше назидателно пръст, докато даваше инструкции на Бо. — В кутия е прекалено официално. Един хубав букет, който ще й поднесеш, когато ти отвори вратата.

— Добре.

— Ти си добро момче — заключи госпожа Малой и го остави да работи. Прибра се в къщата, за да се обади на брат си и да изчопли повече информация за тази Катарина Хейл.

Цветя. Трябваше да намери цветя. В универсалния магазин имаше цветарница, пък и трябваше да купи някои други продукти пътьом. Спря в магазина близо до къщата на госпожа Малой и взе една количка. Мляко. Винаги пиеше големи количества мляко, приготвяше и мюсли с него. Защо не държаха кутиите с мюсли близо до щанда с млякото? Щеше да е по-удобно, нали?

Може би трябваше да вземе и две пържоли, да покани Рина и да ги изпече на скарата. С тези мисли в главата Бо сложи в количката още няколко неща и се отправи към цветарския магазин.

Застана с ръце в джобовете и заразглежда цветята на витрината. Госпожа М. беше казала весели. Онези големите, жълтите — май се казваха лилии — изглеждаха весели. Но не носеха ли лилии на погребения? Значи не бяха весели.

— По-трудно е, отколкото го мислех — промърмори той на глас, сетне се огледа леко притеснен, когато един мъж застана до него.

— И ти ли беше в кучешката колибка?

— Моля?

Мъжът го изгледа със страдалческа усмивка и кимна към цветята.

— Мислех си, че и вие сте спали в кучешката колибка. Защото аз прекарах миналата нощ там. Сега смятам да взема някакви цветя за жена ми и да й се извиня.

— О, не. Ще вечерям с родителите на приятелката ми утре вечер. Мисля, че розите са подходящи за случая с кучешката колибка.

— Мамка му. Прав сте! — мъжът отиде до щанда и повика продавачката. — Изглежда ми трябват дузина от тези рози. Червени, тъй де. Жени — рече и почеса главата си под шапката.

— Кажете ми как се казват тези цветя? Мисля, че ще взема от тях — обърна се Бо към продавачката. — Ето тези, в различни цветове и с големи глави?

— Това са гербери — беше отговорът.

— Герберите са весели, нали?

Продавачката се усмихна, докато изваждаше розите от вазата.

— Така мисля.

— Супер. Тогава ми дайте от всички цветове, когато приключите с розите. Просто ги размесете.

— Обзалагам се, че жените излизат по-скъпо от майките — рече доста скръбно мъжът.

Бо погледна отново герберите. Нима изглеждаха евтини? Бяха красиви и весели, а не евтини. Защо беше толкова сложно. Той изчака да направят букета от рози.

— Довиждане.

— Довиждане — Бо кимна разсеяно на мъжа. — Желая ви късмет — добави и се остави на милостта на продавачката. — Вижте, става дума за семейна вечеря. Семейството на приятелката ми. Подходящи ли са герберите? Достатъчна ли е една дузина? Помогнете ми.

Тя отново отиде до витрината.

— Направо са идеални.

— Чудесно тогава. Благодаря. Направо съм изтощен от това непосилно усилие.