Пясъците на времето
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юрий Михайлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пясъците на времето». Краткое содержание книги:
Премиер-министърът стана.
— Отлично — въздъхна той. — Все пак мисля, че едно обесване на площада би било по-подходящо.
— Да, Ваше Превъзходителство. Но в такъв случай не бих могъл да поема отговорността да овладея тълпата отвън.
— Смятам, че сте прав. Няма смисъл да се предизвикват повече вълнения, отколкото е необходимо. Гаротата е по-болезнена и бавна. Ако има някой, който заслужава гаротата, това е Хайме Миро.
Де ла Фуенте каза:
— Извинете ме, Ваше Превъзходителство, но както разбирам, комисия от съдии провежда съвещание, за да разгледа последната апелация от адвокатите на Миро. Ако тя бъде уважена, какво да…?
Премиер-министърът го прекъсна:
— Няма да бъде. Екзекуцията ще се изпълни както е предвидено.
Заседанието приключи.
В седем и половина сутринта пред вратите на затвора пристигна камион за хляб.
— Снабдяване.
Един от пазачите на входа погледна шофьора.
— Нов си, нали?
— Да.
— Къде е Хулио?
— Днес е болен, на легло.
— Защо не отидеш при него, приятелю?
— Какво?
— Никакво снабдяване тази сутрин, Върни се след обяд.
— Но всяка сутрин…
— Нищо не може да влезе и само едно нещо ще излезе. Сега дай назад, обръщай и изчезвай оттук, докато нашите не са се ядосали.
Шофьорът погледна към въоръжените войници наоколо.
— Разбира се. Добре.
Обърна камиона и изчезна по улицата. Произшествието бе докладвано на началника. Когато провериха, се оказа, че редовният снабдител е в болницата, ударен от неизвестен шофьор.
В осем сутринта в една кола от другата страна на улицата експлоадира бомба, ранявайки няколко души. При обикновени обстоятелства войниците биха напуснали местата си, за да разследват и да помогнат на ранените. Но те имаха строги указания. Останаха на местата си и Гуариа Сивил бе повикана да се заеме със случая.
Инцидентът беше докладван на Де ла Фуенте.
— Почват да действат отчаяно — каза той. — Бъдете готови за всичко.
В девет и петнадесет сутринта над затвора се появи хеликоптер. От двете му страни бяха изписани думите „Ла Пренса“ — известен всекидневник.
Две противосамолетни оръдия бяха поставени на покрива на затвора. Лейтенантът размаха флаг, предупреждавайки хеликоптера да се отстрани. Той продължи да кръжи. Офицерът се обади по радиостанцията:
— Над нас има хеликоптер.
— Някакви отличителни знаци?
— Пише „Ла Пренса“, но буквите изглеждат прясно боядисани.
— Дайте предупредителен изстрел, ако не се отстрани, свалете го.
Лейтенантът кимна към войника:
— Дай близък изстрел.
Снарядът мина на пет метра от хеликоптера. Видяха уплашеното лице на пилота. Заредиха отново. Хеликоптерът се издигна и изчезна в небето на Мадрид.
„Какво е следващото, по дяволите?“ — запита се лейтенантът.
В единадесет преди обяд Меган Скот се появи в приемната на затвора. Изглеждаше изтощена и бледа.
— Искам да видя началника Де ла Фуенте.
— Имате ли уговорена среща?
— Не, но…
— Съжалявам. Началникът не приема никого тази сутрин. Ако телефонирате след обяд.
— Кажете му, че го търси Меган Скот.
Той я погледна по-внимателно.
„Значи това е богатата американка, която се опитва да освободи Хайме Миро. Не бих възразил да прекарам няколко нощи с нея.“
— Ще съобщя на началника, че сте тук.
След пет минути Меган седеше в кабинета на началника на затвора Де ла Фуенте. С него бяха пет-шест души от персонала.
— С какво мога да ви услужа, мис Скот?
— Бих искала да видя Хайме Миро.
Началникът въздъхна.
— Страхувам се, че не е възможно.
— Но аз съм…
— Мис Скот… всички сме наясно коя сте. Ако можехме да ви услужим, уверявам ви, че бих бил повече от щастлив да го сторя — каза той с усмивка. — Ние испанците сме наистина състрадателни хора. Сантиментални сме също и от време на време сме склонни да си затваряме очите за някои правила и изисквания. — Усмивката му изчезна. — Но не днес, мис Скот. Не. Днес е много особен ден. Необходими ни бяха години, за да хванем човека, когото искате да видите. Така че това е ден на правила и изисквания. Следващият, който ще види Хайме Миро е Бог… ако има такъв.
Меган го гледаше съсипана.
— Бих ли… бих ли могла само да го погледна за миг?
Един от персонала, трогнат от отчаянието, изписано на лицето на Меган, се готвеше да се намеси, но се спря.
— Съжалявам — каза Де ла Фуенте. — Не.
— Мога ли да му изпратя бележка? — каза тя със задавен глас.
— Бихте изпратили бележка на мъртвец. — Той погледна часовника си. — Остава му да живее по-малко от час.