Пясъците на времето
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юрий Михайлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пясъците на времето». Краткое содержание книги:
„Той ще се занимава с нещо в Рио. Какво? Какво може да върши той? Той сигурно ще иска да си купи ферма някъде на село. Но тогава какво ще правя аз?“
Чу се гласът на телефонистката:
— Номера, моля?
Лучия седеше, гледайки в прозореца към покритите със сняг Алпи.
„Ние имаме два различни живота, Рубио и аз. Живеем в различни светове. Аз съм дъщерята на Анжело Кармине.“
— Номера, Моля?
„Той е фермер. Това е, което обича. Как мога да го откъсна от него? Това не мога да направя с него.“ Телефонистката ставаше нетърпелива.
— С какво мога да ви услужа?
Лучия каза бавно:
— Не. Не, благодаря. Затвори телефона.
Рано нас следната сутрин ту се качи на самолет на Суисеър за Рио.
Беше сама.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА
Срещата щеше да се състои в луксозния кабинет на градската къща на Елън Скот. Тя крачеше нагоре-надолу, очаквайки да пристигне Алън Тъкър с момичето. Не. Не момиче. Жена. Монахиня. Как ли изглежда тя? Какво бе направил животът с нея?
„Какво направих аз с нея?“
Слугата влезе в стаята.
— Гостите ви пристигнаха, госпожо.
Тя пое дълбоко дъх.
— Въведете ги.
Момент по-късно Меган и Алън Тъкър влязоха.
„Тя е красива“ — помисли Елън.
Тъкър се усмихна.
— Мисис Скот, това е Меган.
Елън го погледна и каза спокойно:
— Няма да ми трябвате повече.
Думите й прозвучаха като раздяла. Усмивката му се стопи.
— Довиждане, Тъкър.
Той остана за момент, колебаейки се, след това кимна и излезе. Не можеше да преодолее чувството, че бе изпуснал нещо. Нещо важно.
„Твърде късно — помисли той. — Страшно късно.“
Елън Скот разглеждаше Меган.
— Седнете, моля.
Меган взе един стол и двете жени седнаха, гледайки се една друга.
„Прилича на майка си — помисли Елън. — Станала е красива жена.“
Спомни си ужасната нощ на катастрофата, бурята и горящия самолет.
„Ти каза, че тя е мъртва… Има нещо, което можем да направим. Пилотът каза, че сме близо до Авила. Там би трябвало да има много туристи… Няма никаква причина някой да свърже бебето със самолетната катастрофа… Ще я оставим при някоя хубава селска къща извън града. Някой ще я осинови и тя ще порасне, за да прекара един хубав живот тук… Трябва да избираш, Майлоу. Или ще бъдеш с мен, или ще прекараш остатъка от живота си, като работиш за детето на брат си.“
И ето сега се срещаше отново с миналото. Откъде да започне?
— Аз съм Елън Скот, президент на Скот Индъстриз. Чувала ли сте за нея?
— Не.
„Разбира се, че не е чувала за нея“ — каза си Елън.
Щеше да бъде по-трудно, отколкото си представяше. Тя бе скалъпила история за стар приятел на фамилията, който бе умрял и обещание да се погрижи за дъщеря му… но от момента, в който видя Меган, Елън разбра, че това няма да мине. Нямаше избор. Трябваше да има доверие на Патриша — Меган, че няма да ги унищожи всички. Помисли си за това, което бе сторила на жената, седнала срещу нея и очите й се напълниха със сълзи.
„Но сега е твърде късно за сълзи. Сега е време нещата да се оправят. Време е да се каже истината.“
Това се бе случило преди три години. През първата година, докато болестта й напредна твърде много, за да продължава, Елън Скот бе взела Меган под крилото си. Меган бе почнала да работи за Скот Индъстриз и нейните способности и интелигентност доставяха радост на старата жена, вливайки й бодрост и воля за живот.
— Ще трябва да работиш много — бе й казала Елън Скот. — Ще се учиш, както аз трябваше да уча. В началото ще бъде трудно, но накрая ще се превърне в живот за тебе.
Така бе станало.
Меган имаше работно време, на което никой от нейните служители не би могъл да издържи.
— Вие отивате в офиса си в четири часа сутринта и работите цял ден. Как го правите?
Меган се усмихваше и си мислеше: „Ако в манастира спях до четири сутринта, сестра Бетина би ми се скарала.“
Елън Скот вече я нямаше, но Меган бе продължила да се учи, като виждаше как компанията продължава да расте. Нейната компания. Елън я бе осиновила.
„За да няма нужда да обясняваме защо твоето име е Скот“ — бе казала тя. Но в гласа й прозвуча нотка на гордост.
„Каква ирония — помисли Меган. — Всичките тези години, сиропиталището, когато никой не желаеше да ме осинови. А сега съм осиновена от собственото си семейство. Бог има чудесно чувство за хумор.“