Пясъците на времето
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юрий Михайлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пясъците на времето». Краткое содержание книги:
В този момент Грасиела вече знаеше. Чувстваше се, като че ли от нея се е смъкнал голям товар. Изпълнена бе с неземна, неизказана радост. Свещеникът казваше:
— Нека тя да постигне мира на небесното царство. Молим Те да благословиш този брак и…
— Аз вече съм омъжена — каза високо Грасиела.
Последва тишина. Рикардо и свещеникът я гледаха втрещени. Рикардо бе пребледнял.
— Грасиела, какво…
Тя взе ръката му и каза нежно:
— Съжалявам, Рикардо.
— Аз… не разбирам. Престана… ли да ме обичаш?
Тя поклати глава.
— Обичам те повече от живота си. Но моят живот повече не ми принадлежи. Отдала съм го на Бога много отдавна.
— Не! Не мога да позволя да жертваш своя…
— Любими Рикардо… Това не е жертва. Това е щастие. В манастира намерих за първи път мир. Ти си част от света, от който се отказах — най-добрата част. Но наистина се отказах. Трябва да се върна в моя свят.
Свещеникът стоеше безмълвно, слушайки.
— Моля те, прости ми за болката, която ти причинявам, но не мога да наруша обета, който съм дала. Това би означавало да изневеря на всичко, в което вярвам. Сега знам това. Никога не бих могла да те направя щастлив, защото самата аз не бих могла да бъда щастлива. Моля те, разбери.
Рикардо я гледаше потресен и не можеше да каже нищо. Като че ли нещо в него бе умряло.
Грасиела погледна отчаяното му лице и сърцето й преля към него. Целуна го по бузата.
— Обичам те — каза тя нежно. Очите й бяха пълни със сълзи. — Ще се моля за теб. Ще се моля за нас двамата.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ОСМА
През един късен петъчен следобед военна линейка спря пред входа на болницата при Аранда де Дуеро. Медицински служител, придружен от двама цивилни полицаи, влезе през летящите врати и се приближи до надзирателя зад бюрото.
— Имаме заповед да вземем Рубио Арсано — каза един от полицаите. Той подаде документ.
Надзирателят го погледна и се намръщи.
— Не мисля, че имам властта да го освободя. Това трябва да направи директорът.
— Добре. Доведете го.
Надзирателят се поколеба.
— Имам проблем. Той е в почивка за края на седмицата.
— Това е ваш проблем. Имаме заповед за освобождаване, подписана от полковник Акока. Искате ли да му позвъните и да му кажете, че не я признавате?
— Не — побърза да каже той. — Това не е необходимо. Ще им кажа да приготвят затворника.
На половин миля пред градския затвор двама униформени полицаи излязоха от една полицейска кола и влязоха в зданието. Приближиха се до сержанта зад бюрото.
Един от мъжете показа документите си.
— Дошли сме, за да вземем Лучия Кармине.
Сержантът погледна към тях и каза:
— Никой не ми е съобщавал за това.
Единият от мъжете въздъхна.
— Проклета бюрокрация. Лявата ръка никога не знае какво върши дясната ръка.
— Нека видя тази заповед за освобождаване.
Подадоха му я.
— Значи полковник Акока я е подписал?
— Правилно.
— Къде я водите?
— В Мадрид. Полковникът ще я разпитва сам.
— Така ли? Е, мисля, че е по-добре да проверя това лично от него.
— Не е нежно да правите това — възрази цивилният полицай.
— Господине, имаме заповед да пазим дамата внимателно. Италианското правителство гори от желание да я прибере. Ако полковник Акока я иска, ще трябва сам да ми каже.
— Губите ми времето и…
— Имам много време, приятелю. Това, което нямам, е друга глава, ако загубя своята за това. — Той вдигна слушалката и каза: — Свържете ме с полковник Акока в Мадрид.
— Боже Господи! — каза цивилният полицай. — Жена ми ще ме убие, ако закъснея за вечеря пак. Освен това, полковникът може би даже не е там, и…
Телефонът на бюрото иззвъня. Сержантът вдигна слушалката.
Един глас каза:
— Свързан сте с кабинета на полковника.
Сержантът го изгледа победоносно.
— Ало. Обажда се дежурният сержант от полицейското управление в Аранда де Дуеро. Необходимо е да говоря с полковник Акока.
Един от мъжете погледна нетърпеливо часовника си.
— По дяволите! Бих могъл да свърша по-полезни неща, отколкото да вися тук и…
— Ало. Полковник Акока?
Гласът изгърмя в слушалката.
— Да. Кой е?
— При мен има двама цивилни полицаи, полковник, които искат да предам на вас един затворник.
— Лучия Кармине?
— Да, полковник.
— Показаха ли ви заповед, подписана от мен?
— Да, полковник. Те…
— Тогава за какво, по дяволите, ме безпокоите? Освободете я.
— Просто си помислих…
— Не мислете. Изпълнявайте заповедите.
Отсреща затвориха телефона. Сержантът преглътна.
— Тя… такова…