Записки по българските въстания

Така или инак, но на моя верен Григор се порази куражът, убиха му предаността към мене двамата политици. Той стоеше като гръмнат, изглеждаше ме с недоумение, не знаеше кому да вярва; а между това, когато станах да си отивам и поисках сухо коматче хлебец от стопанина на къщата за всеки случай, неговите очи се премрежиха от сълзи. Бедният, той покърти и мене.

— Смили се поне за мене, бае Драгане… Човек съм с жена и деца… Никакво зло не съм ти направил. Хляб и сол сме яли на едно място — говореше той с умолителен глас.

— Ще да се видим и втори път, ако сме живи — му отговорих и излязох на улицата, без да се опростя даже със светиня му и неговия другар учител, които не се мръднаха от местата си. И на тях стана съвестно.

От Дермендере до Пловдив е почти два часа, както казах вече, а часът можеше да има единадесят по турски, когато се отправих за последния тоя град, разбира се, апостолски. Другаде не можах да отида, защото ми беше прекъсана комуникацията. Отстъпах аз бързо от това село, поразен и оскърблен, като че да бяха ме хванали с някоя кражба. Докато стигна до с. Коматево, обръщах се начесто да погледвам подиря си, да не би да ме следва от селото някоя врява, при всичко че си давах кураж да вярвам в противното.

Времето в полето беше прекрасно; прах се дигаше по пътя като през месец май, а чучулигите трептяха и пееха по въздуха. Колкото и да бързах да се затуля от Дермендере, колкото и да се обръщах да го поглеждам, то и приближаванието на пловдивските бели минарета не ме радваше особено, защото си мислех да не излезе някоя краста на пътя да ме пита за тескере, нещо твърде възможно особено като за хора от моята категория с бедно облекло.

Под върбите край село Коматево застигнах една група весели младежи, които си допиваха под сянката с цигулки и зурли, а няколко души от тях с широки каравани и с чорапи по модата на тепалтъ играеха на ръченици. За да не покажа хладнокръвие към тоя род увеселение, от една страна, а, от друга, да ги почакам да тръгнат, за да вляза заедно с тях в града, аз поседнах там наблизо да им се порадвам отстрана. Но пиени глави оставят ли човека свободен? Един от тях се заспусна при мене, хвана ме за ръката и ме потегли да съм играял хоро по селски. Аз отстъпих по-настрана.

В Пловдив щях да тегля право на апостолското писалище на Търнювия хан, гдето слязохме най-напред с Волова. Тоя хан обаче аз не можах да сполуча вечерта, понеже в краткото си пребивание в Пловдив не бях запомнил добре ни мястото, ни името на неговия притежател, а чаршията се беше затворила вече, рядко се виждаха хора по улиците. Питах тук, питах там, обиколих няколко пъти из Кършияка, а часът от Сахаттеле отдавна бе ударил един. Като не можах да намеря хана, то немислимо беше да търся къщата на Коча, две места, които познавах в тоя град.