Записки по българските въстания

Ние с Григора не дочакахме да тръгне дядо поп, но излязохме навън и отидохме в къщата на брата му Илия, отгдето известихме после и дяда попа да дойде там. Чакахме час, чакахме два, три, а той не иде.

— Кажете им, че ей сега тръгвам — казвал той на пратениците, а това „ей сега“ нямаше край.

Чак часът къде девят вечерта по турски дойде той. С него заедно влезе и друг непознат господин, с тесни панталони, които го оприличаваха на дилаф, с малки черни мустачки, на които постоянно стоеше едната му ръка, с малко червено цветице, забодено на най-горнята петелка на палтото му, с една реч — той беше прищъпнат и наконтен по последната филибешка мода от Джамбазтепе. Той миришеше още и на ливанто.

Аз изгледах тоя млад момък, кажи с любопитство, кажи с подозрение; а поп Стоян, който усети работата, че се стеснявам, прибърза да ме изведе от заблуждение.

— Негова милост е наш един приятел, даскал в Брестовица, на име С. К., родом откъм Ловеч — каза той.

А поп Стоян беше човек доволно развит.

Бързах да вървя нея вечер за Брестовица, та затова, без предисловия и много забикалки, казах се кой съм и каква ми е мисията.

От тия мои думи присъствующите се спогледаха един други. Тия бяха смутени немалко.

— Ние нямаме известие от такива работи — отговори поп Стоян; — сега за пръв път чуваме такова нещо.

— Аз знаех, че нямате, та и затова дойдох, да ви известя, за да не кажете, че не сте знаели за приготовлението на българския народ, когато тоя иарод дигне глава против своите угнетители — бе моят отговор.

Последва мълчание. Попът си чупеше пръстите и гледаше надолу. Наконтеният учител измерваше с очите си просешките ми дрехи, а стопанинът на къщата чакаше какво ще да каже свещеникът, готов да се присъедини на неговото мнение.

— Кого познаваш в Пловдив? — попита поп Стоян.

— Всички честни родолюбци, имената на които ще да научите, когато се закълнете върху кръста и моя револвер — отговорих аз.

— Познаваш ли някого от Гешоолар, Данова, Груева и други видни хора? — попита учителят, който, се виждаше работата, че мереше хората по тяхното богатство, макар и да не познаваше лично никого от своите идоли.

Аз отговорих, че никога не съм бил търговец, за да се запозная с тия хора, и че смешно би било да работи, човек с тях бунтовни работи.

— Тогава как ще ни увериш, че си такъв, за какъвто ни се представяш? — каза поп Стоян, малко с по-голям кураж.

— С моите писмени документи и с честното си българско слово — отговорих аз.

— Писмени документи може да даде и великият везир; а за честно слово говорят най-много шпионите — каза свещеникът. — Ние сме верни поданици на султана.

— И като такива, длъжност ни е да те предадем на царското правителство — прибави изконтеният учител, като си намести в същото време и червеното цветице.

Григор опули очи; смути се той от думите на благонадеждния учител, които едва ли бяха минали през ума му в разстояние на толкова време, когато ме водеше през гори и планини.