Записки по българските въстания
- Автор: Стоянов Захари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки по българските въстания». Краткое содержание книги:
Тоя непознат беше Божил Георгев от същото село, верен съсед и другар на бай Ивана в народните работи, комуто къщата, като по-голяма, станала е по-после прибежище на апостолите.
— Бабо, виж, ако се намира още сланинка, претърси и полозите на кокошките, за да приготвим нещо за хапвание — каза бай Иван, като наближи време за вечеря.
Трябва да знаете, че това беше през великите пости, на средопостната неделя, когато не само селяните, но и мнозина граждани не ядат даже и хляб49. Ступаницата на бай Ивана не възрази нищо; тя изслуша хладнокръвно поръчката, без учудвание. От всичко това се виждаше, че домовладиката не пръв път нарушаваше постановленията на вселенските събори. При всичката своя вярност и преданост бабичката на бай Ивана била осъдена на смърт по следующите причини: като всяка сиромахкиня с няколко дребни деца, тя си позволявала да казва на бай Ивана, че той трябва да си гледа работата, децата му заспиват гладни. Казала тя и на Левски, че той трябва да си търси другар без жена и деца. „Да я очистим“ — казал Левски. „Съгласен съм“ — отговорил бай Иван. Работата била нагласена, че Левски ще да дойде една заран да се разпореди, а бай Иван ще нададе вик: „Тичайте, комшии, избиха ни!…“ Страшното решение било отложено.
Бай Иван живее и до днешен ден в с. Царацово. Аз го посетих след 3–4 години, когато България беше свободна вече. Сварих го пак на това същото място, потънал в трески, с теслата в ръка, с която дълбаеше главина за колело, а насреща му бе седнал верният му другар Божил. Мъчениците! Тия бяха дрипави много повече, отколкото в турско време, набръчканите им и почернели лица показваха, че гечинмекът им е станал по-труден; къщицата на бай Ивана, която е била свидетел на толкова пламенни надежди, в която се е криела някога славата на България, тая историческа къщица беше опустяла, буен пелин и черно бъзе закриваха ниските й стеници, всичко наоколо показваше, че тук владее отчаяние, няма вече живот, никой се не интересува вече да знае кой е Иван Арабаджията.
Дълго време гледах аз на тая картина, помислих от най-напред да не се лъжа, т.е. да не се намирам на друго място, повърнах се четири години назад, въобразих си 1876 година, припомних си бае Ивана в пловдивския затвор, с четиридесетте оки синджир на врата, когато го удряха с юмруци заптиите, напълниха ми се очите със сълзи и като се обърнах към Пловдив, за да ме не съгледат двамата другари, които не бяха си дигнали още очите да ме погледнат — представи ми се на очите кривият Пловдив със своите нови къщи, направени после Освобождението, на различни стилове и вкусове, притежателите на които в турско време бесеха българите и си бяха пак така добре, както и днес!…
Тия някогашни пламени патриоти малко се интересуваха сега от хода на българските работи, равнодушно гледаха на всичко, като че да бяха гости в страната, а България им беше чужда. Много се аз трудих да възбудя у тях старото патриотическо чувство, казвах им, че българският народ и сега, и в бъдеще ще да оцени техните трудове, припомних им Левски, Кънчев, Волов, Бенковски и пр., давах им обещания, да не мислят, че честността и сиромашията са станали вече порок, а блюдолизството и шпионството тържествуват; но всичко това са празни думи, не държи сито пустата риторика, не вярва гладният на сития.
— Ти чиновник ли си? — попита ме бай Иван и като получи утвърдителния отговор, още по-голямо внимание започна да не обръща на моята риторика.
Никой от тях не чух да говори обаче, както това вършат мнозина днешни поборници и комити с червени калпаци, че българският народ трябвало да ги носи на ръцете си, хазната трябвало да бъде на тяхното патриотическо разположение, тия свършили всичко, мало и голямо трябвало да падне напредя им на колене. Онова, което чух да говорят тия забравени патриоти, бе това, че във време на „зеленото парцалче“, когато върлували в Пловдив хаджи Щабан аа и Ариф аа, техният гечинмек бил по-добър, защото тия капасъзи, при всичката своя необузданост, пак не се осмелили да турят ръка на техните ниви, както това направили в днешно време някои пловдивски, бивши в турско време еветчии, а днес „уважаеми“, „достойни“, ако щете, и патриоти даже.
49
Бай Иван, както и други много бунтовници, не беше чист християнин, строг последовател на вселенските събори, искам да кажа. Освен сряда и петък, той мърсеше още заедно с Божил Георгев и великите пости, а тая дързост не беше малка по него време от страна на един селянин. Много пъти депутации от околните села са ходили в Пловдив да ковладят на българския владика бай Иван, че не ходел на черква и не постел. „Ние не можем да го търпим вече“ — говорели лицемерните селски капзамали, които всеки ден биели турските заптии. Думанлийчени, българско село в околността на Царацово, още не можат да забравят една постъпка на бай Ивана, която той извършил в селото им в надвечерието на Априлското въстание. Тая негова постъпка се заключавала в това, че той ял яйца през великата неделя на селския дюген. „Май с челяк, как го стърпя господ“ — говорят тия. После поражението на въстанието на бай Ивана му се родило дете. Никой от свещениците из околните села не искал да го кръсти, по причина че баща му бил неверник и царски душманин.