От Багдад до Стамбул

Първо минахме през широка равнина, а после стигнахме до една долина, през която трябваше да яздим почти цял час, за да стигнем до споменатия проход. Отляво се издигаха стръмни скали, а отдясно зееше дълбока пропаст, в която шумяха водите на планинската река. Като се изкачихме до прохода, видяхме, че западният склон на Антиливан, на който се намирахме, се спускаше много по-стръмно надолу от източния. Водачът ни каза, че оттук до Баалбек по права линия има пет часа път, но че заради завоите на пътя и окаяното състояние на конете на нас ще ни трябва значително повече време.

Той имаше право. Трябваше да прекосяваме многобройни напречни и странични долини и когато най-сетне видяхме пред нас да се издигат огромните развалини на Града на слънцето,[79] между нас и тях имаше още много часове път. Един от гавазите дори обяви, че конят му не може да продължи по-нататък, затова командирът им заповяда да спрем. Не помогнаха нито молби, нито обещания, а тъй като Якуб каза, че гавазите са му поверени и не може да се отдели от тях, не ни оставаше нищо друго, освен да се примирим.

За щастие успях да накарам командира им след кратка почивка да се придвижим поне до някое от малките живописни селца, намиращи се под нас, в целесъобразността на което обаче успя да го убеди само бакшишът. Като пристигнахме, узнахме, че оттам е минал един облечен в сиво англичанин, който се карал с преводача си. Малко по-късно през селото мина един човек, когото заговорих. Беше водачът на Линдси. Връщаше се към Шият и разказа, че не е ходил до Баалбек, а само до последното село, където му платили и го освободили.

Според него между ингилиза и преводача му е настъпило разногласие, а ингилизът бил много предпазлив човек, чиито ръце непрекъснато държали пистолетите, които, макар и да били с по едно дуло, можели да стрелят по няколко пъти, без да се зареждат.

През нощта безпокойството ми за стария мистър Линдси се усили.

Не можех да намеря покой и сънят бягаше от очите ми. Щом се появи първият светлик на утрото, събудих придружителите ни и ги подканих да тръгваме, с което те се съгласиха само след като отново получиха бакшиш. Изобщо ми се струваше, че гавазите имаха намерение да помагат на Якуб само в съответствие с щедростта му. Обърнах му внимание върху този факт и го помолих да даде на тези хора да разберат, че са тук да го защитават, а не да изпразват джоба му.

Първо минахме през няколко малки селца, а щом предпланинските склонове на Антиливан, зад които досега бяхме яздили и ни закриваха гледката, се отдръпнаха, видяхме пред себе си прочутата долина на Баалбек. Огромните масиви на развалините заемаха голяма площ и едва ли има друг такъв град от развалини, чиито останки да правят такова огромно впечатление, както тези части от зидове и сгради.