Отмъщението на Монца

— Двойка умиращи лебеди, а, Коска?

— По-скоро стари пуяци. Защо не бягате, ваше превъзходителство?

— Признавам, че и аз се чудя. Май от гордост. Цял живот съм бил Велик херцог на Визерин и настоявам да умра такъв. Отказвам да съм дебелият господин Салиер, някога важна клечка.

— Гордост, а? Не бих казал, че това чувство ми е познато.

— Тогава защо не бягаш, Коска?

— Ами… — Защо не бягаше? Да стане просто господин Коска, някога важна клечка, който винаги е мислил само за собствената си кожа? Глупава любов? Откачена храброст? Стари дългове? Или за да може милостивата смърт да го отърве от бъдещ срам? — Вижте! — Той посочи към портата. — Само да си помислим за нея и се появява.

Носеше талинска униформа, косата й беше прибрана под шлем, лицето й бе строго. Точно като гладко избръснат млад офицер, нетърпелив да се захване с войната. Ако Коска не знаеше, можеше да се закълне, че няма да я познае. Може би нещо в походката? Бедрата или дължината на врата? Отново се замисли за жените в мъжки дрехи. Трябваше ли да го измъчват толкова?

— Монца! Притеснявах се, че няма да се появиш навреме!

— И да ви оставя да умрете героично сами? — Тръпката вървеше зад нея, с нагръдник, предпазители и шлем, откраднати от едър труп. — Доколкото чувам, вече са пред портата на двореца.

— Толкова скоро? — Езикът на Салиер пробяга по дебелите му устни. — Къде е капитан Лангриер?

— Избяга. Явно славата не я привлича.

— Няма ли вече лоялност в Стирия?

— Ха, лоялност! — Коска подхвърли калвеса и Монца го хвана във въздуха. — Всеки е лоялен само към себе си. Има ли план, или просто ще чакаме Ганмарк?

— Дей! — Монца посочи тесните прозорчета на горния етаж. — Искам те там. Спусни решетката, щом спипаме Ганмарк. Или щом той ни спипа.

Момичето изглеждаше облекчено, че поне за малко няма да е насред опасностите. Коска знаеше, че това няма да продължи дълго.

— Добре, ще затворя капана. — Тя забърза към вратата.

— Останалите ще чакаме тук. Когато Ганмарк се появи, ще му кажем, че сме заловили Великия херцог Салиер. Ще се приближим с негово превъзходителство и… Нали разбирате, че всички може да умрем днес?

Херцогът се усмихна. Едната му буза потрепваше нервно.

— Аз не съм боец, генерал Муркато, но не съм и страхливец. Ако ще умра, то поне мога да се изплюя от гроба.

— Напълно съм съгласна — каза Монца.

— И аз — обади се Коска. — Макар че гробът си е гроб, с плюнка или не. Сигурна ли си, че ще дойде?

— Ще дойде.

— И тогава?

— Ще го убием — изръмжа Тръпката. Някой му беше дал щит и тежка брадва с шип от другата страна. Той замахна пробно със злоба.

Монца изпъна врат и преглътна.

— Ами ще изчакаме и ще видим.

— Ще изчакаме и ще видим — засмя се Коска. — Любимият ми план.