Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Копелето на Истамбул - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Копелето на Истамбул

Электронная книга - «Копелето на Истамбул». Краткое содержание книги:

Не знае кой е баща ѝ, нито каква е историята му. Но ако имаше възможност да разбере повече за миналото си, дори то да е тъжно, дали щеше да иска да узнае? Това е дилемата на нейния живот.
Не я познавате и не сте чували за нейното семейство. Но ако научите, че името ѝ е Ася и тя е копелето на Истанбул — ще искате ли да разберете още? Ако знаете, че в този роман драмата между арменци и турци е подправена с цианкалия на чудовищна тайна, ще го прочетете ли?
Това е книга за разпилените зърна на нара.
1 ... 113 114 115 116 117 118 119 120 121 ... 143
Перейти на страницу:

Като цяло Мустафа беше добър втори баща на дъщеря ѝ. Обичаше искрено Армануш, но самият той не искаше деца. Не му трябваха. Никой и не подозираше, че дълбоко в себе си е убеден, че не ги заслужава. Не беше сигурен, че от него ще излезе добър баща. Кого изобщо заблуждаваше? Щеше да бъде ужасен баща. По-ужасен и от своя.

Спомни си деня, когато двамата с Роуз се бяха запознали — може би не особено романтична среща в супермаркет, където той бе стоял между рафтовете с по една консерва нахут във всяка ръка. През годините двамата често бяха обсъждали онзи ден и се бяха забавлявали с всяка подробност, която си спомняха. И все пак имаха различни спомени: Роуз все се сещаше колко срамежлив и притеснен е бил Мустафа, а той си спомняше лъскавата ѝ руса коса и дързостта, от която в началото се е уплашил. Никога повече не се бе плашил от Роуз. Обратното, с нея се чувстваше така, сякаш се е оставил във властта на спокоен ручей със съзнанието, че той никога няма да го дръпне надолу, на невъзмутим поток без изненади по пътя. Не му бе трябвало много време, за да я обикне.

Сутрин наблюдаваше Роуз в кухнята. И двамата обичаха кухнята, макар и по съвсем различни причини. Роуз я обичаше, защото обичаше да готви и там се чувстваше в свои води. Колкото до Мустафа, той просто обичаше да гледа Роуз сред множеството най-обикновени подробности, хартиените кърпи в същия тон като плочките, чашите, които щяха да стигнат за цял гарнизон, локвичката шоколадов сок, която засъхваше върху шкафчето. Особено обичаше да гледа ръцете на Роуз, докато режеха, смесваха, разбъркваха и кълцаха. Една от най-успокояващите гледки, които животът му бе дарявал някога, бе да наблюдава как жена му прави палачинки.

В началото майката и по-големите сестри на Мустафа му пишеха, питаха го как е, кога ще дойде да им погостува. Задаваха въпроси, от които той бързаше да избяга, и му пращаха — най-вече майка му — писма и подаръци. През всичките тези двайсет години Мустафа се беше виждал с майка си само веднъж, и то не в Истанбул, а в Германия. Беше отишъл във Франкфурт, на конференция на геолозите и гемолозите, и я бе помолил да дойде и тя. Така майка и син се срещнаха в Германия, както от години правеха политическите бежанци, които не могат да се приберат в Турция.

По онова време майка му изгаряше от желание да го види и дори не попита защо той не идва в Истанбул. Беше изумително колко бързо свикват хората с такива ненормални обстоятелства.

След като стигна до дъното на самолета, Мустафа Казанджъ спря пред тоалетните, точно зад двамата мъже, които чакаха на опашка. Въздъхна тежко при мисълта за предната вечер. Роуз не знаеше, че на връщане от работа се е отбил на едно място в Тусон, където от десет години наминаваше тайно от време на време. Светилището „Ел Тирадито“.

Беше скромна закътана постройка, в центъра на Тусон, и ако се вярва на паметната плоча, там беше единственият храм в Америка, вдигнат в чест на душата на грешник. Душата на човек, отлъчен от църквата, на тирадито, отхвърлен от всички. Днес никой не знаеше историята в подробности, свързани чак със средата на XIX век — кой точно е грешникът, какъв е грехът му, и по-важното, как накрая в негова памет е построено светилище, увековечило името му. Мексиканските преселници знаеха за него повече от другите, но не бяха така склонни да споделят с чужди хора. Мустафа Казанджъ обаче не се вълнуваше от историческите подробности. Беше му достатъчно да знае, че Ел Тирадито е бил добър човек, или поне не по-лош от нас, останалите, и въпреки това в миналото е извършил ужасни дела, допуснал е грешки, толкова низки, че го превърнали в грешник. Въпреки това е бил пощаден и е получил нещо, което мнозина простосмъртни не притежават: светилище.

И така, предната вечер, измъчван от мислите си, Мустафа го беше посетил отново. Тусон уж беше малък град, но ставаше ли дума за свети места, се оказваше голям и стига да искаше, Мустафа можеше да отиде и в джамия. Истината е, че той не беше и никога не е бил религиозен. Не му трябваха храмове и свещени книги. Мустафа не ходеше в „Ел Тирадито“ за да почита Бога. Ходеше там, защото това бе единственото свещено място, което не го принуждаваше да става друг, за да го приеме. Ходеше там, защото му харесваше усещането на мястото — непретенциозно и в същото време внушително, готическо. Мексиканският дух, примесен с американските нрави, десетките свещи и милагрос[54], оставени от различни хора, вероятно самите те грешници, сгънатите листове по стените, където посетителите се изповядваха и криеха греховете си — всичко това го привличаше в сегашното му настроение.

вернуться

54

Дарове (исп.) — Б. пр.

1 ... 113 114 115 116 117 118 119 120 121 ... 143
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)