Копелето на Истамбул

В началото майката и по-големите сестри на Мустафа му пишеха, питаха го как е, кога ще дойде да им погостува. Задаваха въпроси, от които той бързаше да избяга, и му пращаха — най-вече майка му — писма и подаръци. През всичките тези двайсет години Мустафа се беше виждал с майка си само веднъж, и то не в Истанбул, а в Германия. Беше отишъл във Франкфурт, на конференция на геолозите и гемолозите, и я бе помолил да дойде и тя. Така майка и син се срещнаха в Германия, както от години правеха политическите бежанци, които не могат да се приберат в Турция.

По онова време майка му изгаряше от желание да го види и дори не попита защо той не идва в Истанбул. Беше изумително колко бързо свикват хората с такива ненормални обстоятелства.

След като стигна до дъното на самолета, Мустафа Казанджъ спря пред тоалетните, точно зад двамата мъже, които чакаха на опашка. Въздъхна тежко при мисълта за предната вечер. Роуз не знаеше, че на връщане от работа се е отбил на едно място в Тусон, където от десет години наминаваше тайно от време на време. Светилището „Ел Тирадито“.

Беше скромна закътана постройка, в центъра на Тусон, и ако се вярва на паметната плоча, там беше единственият храм в Америка, вдигнат в чест на душата на грешник. Душата на човек, отлъчен от църквата, на тирадито, отхвърлен от всички. Днес никой не знаеше историята в подробности, свързани чак със средата на XIX век — кой точно е грешникът, какъв е грехът му, и по-важното, как накрая в негова памет е построено светилище, увековечило името му. Мексиканските преселници знаеха за него повече от другите, но не бяха така склонни да споделят с чужди хора. Мустафа Казанджъ обаче не се вълнуваше от историческите подробности. Беше му достатъчно да знае, че Ел Тирадито е бил добър човек, или поне не по-лош от нас, останалите, и въпреки това в миналото е извършил ужасни дела, допуснал е грешки, толкова низки, че го превърнали в грешник. Въпреки това е бил пощаден и е получил нещо, което мнозина простосмъртни не притежават: светилище.

И така, предната вечер, измъчван от мислите си, Мустафа го беше посетил отново. Тусон уж беше малък град, но ставаше ли дума за свети места, се оказваше голям и стига да искаше, Мустафа можеше да отиде и в джамия. Истината е, че той не беше и никога не е бил религиозен. Не му трябваха храмове и свещени книги. Мустафа не ходеше в „Ел Тирадито“ за да почита Бога. Ходеше там, защото това бе единственото свещено място, което не го принуждаваше да става друг, за да го приеме. Ходеше там, защото му харесваше усещането на мястото — непретенциозно и в същото време внушително, готическо. Мексиканският дух, примесен с американските нрави, десетките свещи и милагрос[54], оставени от различни хора, вероятно самите те грешници, сгънатите листове по стените, където посетителите се изповядваха и криеха греховете си — всичко това го привличаше в сегашното му настроение.