Копелето на Истамбул
- Автор: Shafak Elif
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-0994-7
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Копелето на Истамбул». Краткое содержание книги:
Не я познавате и не сте чували за нейното семейство. Но ако научите, че името ѝ е Ася и тя е копелето на Истанбул — ще искате ли да разберете още? Ако знаете, че в този роман драмата между арменци и турци е подправена с цианкалия на чудовищна тайна, ще го прочетете ли?
Това е книга за разпилените зърна на нара.
Повикаха ги да се явят за отвеждане в самолета точно когато чакаха на опашка в „Уендис“, за да получат двата големи сандвича с бекон и запечен картоф със заквасена сметана и кромид лук — да не би да се окаже, че храната, която предлагат от Турските авиолинии, не става за ядене. Роуз и Мустафа грабнаха поръчката точно навреме и се отправиха към изхода, където трябваше да минат през много строга проверка, на каквато са подложени само пътниците от презокеанските полети, особено онези, които отиват в Близкия изток. Роуз загледа притеснена как учтивият, но нацупен служител претърсва подаръците, които е купила в Тусон. Той вдигна във въздуха един от моливите във форма на кактус и го размаха напред-назад като пръст, с който сякаш се кара на Роуз, задето смята да извърши нещо лошо.
След като се качиха на самолета обаче, тя бързо се отпусна и започна да се наслаждава на всяка подробност от изживяването: на мъничките красиви комплекти за из път, които им раздадоха, на възглавниците, одеялата и превръзките за очи в един и същ цвят, на напитките, които не спираха да им носят и към които от време на време добавяха сандвичи с пуешко. Не след дълго започнаха да раздават и вечерята: ориз с печено пиле, салата и запържени зеленчуци. В НАШАТА ХРАНА НЯМА ПРОДУКТИ ОТ СВИНСКО МЕСО пишеше на салфетката към подноса. Роуз неволно се почувства гузна заради сандвичите от „Уендис“.
— Беше прав за храната. Вкусна е — заяви тя на мъжа си, като се усмихна свенливо и завъртя в ръка купичката с десерта. — А това какво е?
— Ашуре — отвърна странно сковано Мустафа, загледан в светлите стафиди, с които бе украсена малката купичка. — Навремето ми беше любимият десерт. Сигурен съм, че след като е разбрала за пристигането ми, майка е приготвила голяма тенджера ашуре.
Колкото и да се мъчеше да не си спомня такива подробности, Мустафа не бе в състояние да заличи гледката с десетките стъклени купички ашуре, наредени по поставките в хладилника, за да бъдат раздадени на съседите. За разлика от останалите десерти ашурето се правеше не само за семейството, но и за другите. Затова трябваше да се приготви в обилни количества — всяка паничка олицетворяваше оцеляването, сплотеността и рога на изобилието. Любовта на Мустафа към десерта бе проличала, когато той беше на седем години и го бяха хванали, че е изгълтал всички купички, които са му възложили да разнася от врата на врата.
Той и досега помнеше как е чакал с таблата в ръка в притихналия вход на жилищния блок до техния конак. Върху подноса имаше пет-шест купички, всяка за определен съсед. Първо бе обрал от светлите стафиди, пръснати най-отгоре във всяка от купичките — беше убеден, че ако изяде само тях, никой няма да забележи. После обаче продължи със зрънцата нар и нарязаните на ивички бадеми за украса и още преди да се е усетил, бе изял всичко до шушка — цели шест купички наведнъж. Беше скрил празните съдинки в градината. Съседите често задържаха при себе си купичките, за да ги върнат, пълни с храна, която са приготвили, често отново с ашуре. Затова трябваше да мине известно време, докато в семейство Казанджъ открият какво е извършил Мустафа. А след като откриха, макар и очевидно притеснена от неговата лакомия, майка му не му се накара, а от този ден нататък държеше в хладилника допълнителни купички ашуре — за него, само за него.
— Какво искате за пиене, господине? — попита на турски стюардесата, след като се понаведе към него.
Беше със сапфиреносини очи и бе облечена в сако точно със същия цвят и с пухкави бледорозови облачета отзад на гърба.
Мустафа се поколеба за стотна от секундата, но не защото се чудеше какво да пие, а защото се колебаеше на кой език да отговори. След толкова години му беше много по-удобно да се изразява на английски, а не на турски. Но му се струваше точно толкова неестествено, дори нагло, да разговаря на английски с друг турчин. Досега беше излизал от това свое лично затруднение, като бе избягвал да общува с турци в Съединените щати. Ала отчуждението му от неговите сънародници и сънароднички проличаваше болезнено при обикновени срещи като тази. Мустафа се огледа, сякаш търсеше изход, и след като не успя да намери наблизо, накрая отговори на турски:
— Доматен сок, ако обичате.
— Нямам доматен сок — усмихна му се весело стюардесата, сякаш беше много смешно. Беше от преданите служители, които никога не губят вяра в институциите, за които работят, и умеят редовно да казват „не“ с все същото весело лице. — Искате ли „Блъди Мери“?