Копелето на Истамбул
- Автор: Shafak Elif
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-0994-7
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Копелето на Истамбул». Краткое содержание книги:
Не я познавате и не сте чували за нейното семейство. Но ако научите, че името ѝ е Ася и тя е копелето на Истанбул — ще искате ли да разберете още? Ако знаете, че в този роман драмата между арменци и турци е подправена с цианкалия на чудовищна тайна, ще го прочетете ли?
Това е книга за разпилените зърна на нара.
Мустафа взе гъстата алена течност и се облегна с умислено чело и замъглени лешникови очи. Чак тогава забеляза, че Роуз го гледа, че наблюдава най-внимателно и уплашено всяко негово движение. Лицето ѝ помръкна, когато го попита:
— Какво има, скъпи? Изглеждаш ми нервен. Защото ще се видиш със семейството си ли?
Бяха обсъдили изчерпателно пътуването и сега нямаха какво толкова да си кажат. Роуз знаеше, че на Мустафа не му се ходи в Истанбул и той просто се е поддал на настойчивата ѝ молба да заминат заедно. Макар и да го оценяваше, трудно можеше да се каже, че му е признателна. Жена съм му от деветнайсет години, все имам право от дъжд на вятър да моля съпруга си за такива неща — помисли си Роуз, после хвана Мустафа за ръката и я стисна нежно.
Жестът хвана Мустафа неподготвен. Изпълни го огромна тъга и той се приближи до жена си. Беше научил от нея две изключително важни неща за любовта: че, първо, каквото и да тръбят романтиците, тя е по-скоро път, който се изминава постепенно, отколкото внезапно разцъфтяло чувство от пръв поглед, и, второ, че той е способен да обича.
С годините беше свикнал да обича Роуз и бе намерил в нея известно спокойствие. Макар че понякога беше изключително взискателна и с труден характер, Роуз оставаше вярна на себе си, предсказуема и лесна за разгадаване — ясна карта от енергии и реакции, които Мустафа познаваше. Никога не го подлагаше на предизвикателства, както всъщност никога не се противопоставяше и на живота, и притежаваше вродена дарба да се приспособява към околната среда. Беше смесица от взаимноизключващи се сили, които без усилие действаха сами, извън времето, а оттам и извън семейните родословия. След като Мустафа се запозна с Роуз, семейните терзания, които го измъчваха отвътре, се бяха преобразили в труднопроходила, но сговорчива любов, най-близкото до истинската любов, на което той вероятно беше способен. В първия си брак Роуз може и да не е била съвършена съпруга, понеже не бе успяла да се приспособи към многолюдното арменско семейство, но точно по същата причина беше съвършено убежище за мъж като Мустафа, мъж, който се опитваше да избяга от многолюдното си турско семейство.
— Добре ли си? — повтори Роуз, вече малко притеснено.
Точно тогава Мустафа Казанджъ бе плиснат от тревога. Той пребледня, сякаш не му достигаше въздух. Какво търсеше в този самолет? Защо изобщо отиваше в Истанбул? Роуз трябваше да замине сама, да вземе дъщеря си и да се прибере у дома… у дома. Как само копнееше Мустафа сега отново да е в Аризона, където всичко беше похлупено от балдахина на познатите неща.
— Ще се поразтъпча — каза той и след като подаде на Роуз питието си, се изправи, за да овладее онова, което бързо прерастваше в пристъп на паника. — Не е хубаво да седиш с часове неподвижно.
Докато вървеше по тясната пътека към дъното на самолета, поглеждаше пътниците по редовете — някои турци, някои американци, някои от други народности. Бизнесмени, журналисти, фотографи, дипломати, автори на пътеписи, студенти, майки с пеленачета, напълно непознати, с които делиш едно и също пространство и може би дори една съдба. Някои четяха книги или вестници, други гледаха видеоиграта, в която Крал Артур съсичаше враговете си, трети пък бяха погълнати от кръстословици. Една жена десет реда зад тях, брюнетка със силен слънчев загар някъде на трийсет и пет-шест, се беше вторачила в Мустафа. Той извърна очи. Още беше хубав мъж — не толкова защото бе висок и едър, с изсечени черти и гарвановочерна коса, а защото имаше добри обноски и се обличаше изискано и стилно. Макар че през живота си беше привличал вниманието на много жени, не бе изневерил нито веднъж на Роуз. Най-смешното беше, че колкото повече странеше от чуждите жени, толкова повече те му налитаха.
Докато минаваше покрай реда на брюнетката, Мустафа забеляза притеснен, че тя е с дръзко къса пола и е кръстосала крака — човек лесно можеше да се заблуди, че ще ѝ зърне бельото. Не му хареса неприятното чувство, което късата пола пробуди в него: тежки парливи спомени, от които искаше да се отърве веднъж завинаги — спомена за по-малката му сестра Зелиха, и тя открай време със слабост по късите поли, която бърза по калдъръмените улици на Истанбул с болезнено ситни припрени крачки, сякаш за да избяга от собствената си сянка. След като продължи несигурно нататък, очите на Мустафа се стрелнаха в другата посока, сякаш за да не гледат накъдето не трябва. Сега, след като бе навлязъл в средната възраст, той понякога се питаше дали изобщо е обичал някога жените. Освен Роуз де. Но Роуз не беше жена. Роуз си беше Роуз.