Прозрение

Върна се в къщата и тръгна към стаята си. Убежището си. Спусна кепенците, за да се съсредоточи. Маслена лампа гореше върху писалището, осеяно с разпилени пергаменти. Днешните му литературни усилия. Седна неохотно, сложи си очилата и прочете написаното, смръщил леко чело. Битката с хората вълци! Как бе успял да я предаде така безинтересно?

Прекъсна го похлопване по вратата.

— Да? — каза той, всъщност зарадван, че отвличат вниманието му.

София открехна вратата, но не влезе.

— Ще заведа Марчело в града — каза тя ведро.

— Какво? Ще гледате последната пиеса на Николо? — попита небрежно Ецио, вдигнал поглед от листа. — Мислиш ли, че „Мандрагора“ е подходяща за осемгодишни деца?

— Ецио, спектакълът не се играе от три седмици. Освен това няма да ходя във Флоренция, а само до фиезола.

— Пропуснах ли да го гледам? Той ще се разяри.

— Сигурна съм, че няма да се разсърди. Знае колко си зает. Скоро ще се върнем. Наглеждай Флавия. Играе си в градината.

— Разбира се. И без това писането ми дойде до гуша. Ще отида да подрежа лозите.

— И аз смятам, че е жалко да похабяваш великолепния следобед, затворен тук.

Тя го изгледа загрижено.

— Чистият въздух ще ти се отрази добре.

— Не съм инвалид!

— Разбира се, че не си, amore. Просто си мислех…

Тя посочи смачканите листове, разхвърляни по писалището. Ецио натопи демонстративно перото и придърпа нов пергамент пред себе си.

— A presto58! Пазете се.

София затвори тихо вратата. Ецио написа няколко думи, спря и се намръщи над страницата.

Остави перото, свали очилата и смачка на топка листа. Измъкна се от стаята. Наистина се нуждаеше от чист въздух.

Влезе в навеса за инструменти и все градинарски ножици и плетен кош. Прекоси градината и тръгна към най-близкия ред лозници. Огледа се разсеяно за Флавия, но не видя и следа от нея. Не се притесни. Тя беше разумно момиче.

На половината път до лозето го стресна глас от близкия храсталак, Флавия се заливаше от смях. Беше го издебнала!

— Флавия, скъпа, не се крий! Искам да те виждам!

Последва нов смях и храсталакът се разлюля. Дъщеря му надникна над тръните. Ецио се усмихна и поклати глава.

В този момент човек на пътя привлече вниманието му. Той погледна натам и в далечината забеляза фигура, облечена в пъстроцветни дрехи. Ала слънцето беше зад нея и светеше прекалено ярко. Ецио заслони очи с длан, за да я разгледа по-добре, но фигурата беше изчезнала.

Той изтри чело и тръгна към лозята.

Не след дълго беше навлязъл дълбоко сред градината и подрязваше требианото. Лозниците не се нуждаеха от подрязване, но така ръцете му се занимаваха с нещо, докато умът му обмисляше как да разкаже историята за битката — много отдавна, в Рим — с групата фанатици, които се наричаха Синовете на Рем. Лозите драскаха лактите му, докато работеше. Той спря да огледа чепка грозде. Откъсна едно зърно и го вдигна да го види отблизо. Стисна зърното, смачка го и видя, че е сочно. Усмихна се и го лапна, избърсвайки пръсти в грубата си ленена туника.