Прозрение

— Не е толкова зле само по себе си, но да възлага такава играчка на мен! На мен! Изобретателя на летящи машини и танкове!

— И парашути — добави тихо Ецио.

— Послужи ли ти?

— Много добре.

— Браво!

Леонардо махна с ръка към подноса.

— Почерпете се. Аз ще се въздържа.

Той сниши глас:

— Етиен е прав — напоследък стомахът ми успява да смели само топло мляко.

Тя замълчаха. Макиавели наруши мълчанието:

— Рисуваш ли още?

Леонардо се натъжи.

— Иска ми се… Но някак си съм изгубил порива. Вече не съумявам да довърша нищо. В завещанието си оставих на Сал ай „Джокондата“. Ще му помогне на старини. Мисля, че Франсоа ще пожелае да я купи. Но да знаете, че аз самият не бих дал и два гроша за нея. Не е най-добрата ми творба. Предпочитам картината, в която изобразих милия Сал ай като Йоан Кръстител…

Гласът му секна и той се втренчи някъде, незнайно накъде.

— Скъпото ми момче… Толкова жалко, че трябваше да се разделим. Липсва ми. Но тук се чувстваше зле. По-добре да се грижи за лозята.

— Аз самият отглеждам лозя — вметна Ецио.

— Знам! Браво! По-разумно занимание на тази възраст, отколкото да търчиш напред-назад и да режеш тамплиерски глави.

Леонардо замълча. След малко добави:

— Боя се, че винаги ще ги има, каквото и да направим. Навярно е по-добре да приемем неизбежното.

— В никакъв случай! — възкликна Ецио.

— Понякога нямаме избор — отвърна тъжно Леонардо.

Отново се възцари мълчание. Наруши го Макиавели:

— Какви са тези приказки за завещания, Леонардо?

Художникът го погледна.

— О, Николо, какъв е смисълът да се преструваме? Умирам… Затова ви помолих да дойдете. Тримата преживяхме толкова много. Исках да се сбогуваме.

— Нали спомена, че планираш да посетиш крал Хенри в Англия?

— Той е арогантно хлапе и много бих желал да се запознаем — отвърна Леонардо. — Но няма. Тази стая е последното място, което ще видя. И дърветата отвън. Пълни с птици, особено сега, през пролетта.

Той се отпусна мълчаливо в шезлонга и не помръдна много дълго. Двамата приятели се спогледаха разтревожено. Но накрая Леонардо се раздвижи:

— Задрямах ли? — попита. — Не бива. Нямам време за сън. Скоро ще спя достатъчно.

После пак притихна. Отново се унесе.

— Ще дойдем утре — каза тихо Ецио.

С Макиавели станаха и тръгнаха към вратата.

— Елате пак утре! — спря ги гласът на Леонардо. — Ще поговорим още.

Те се обърнаха към него и той се надигна, подпрян на лакът. Мечата кожа се свлече от коленете му и Макиавели се върна да я намести.

— Благодаря, Николо.

Леонардо ги погледна:

— Ще ви издам една тайна. През целия си живот, докато се учех да живея, всъщност съм се учил просто как да умра.