Възкресяване
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Плеяда
- ISBN: 978-954-409-351-8
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Възкресяване». Краткое содержание книги:
И не сме сами.
Почаках доста.
Закусих в апартамента на Джейкъбс… ако препечена филийка и половин чаша чай могат да се нарекат закуска. Затова пък Чарли видя сметката на една плодова салата, порция бъркани яйца и голяма чиния с пържени картофи. Да се чудиш къде слага толкова много храна, като е кльощав. На масата до вратата имаше махагонова кутия. В нея, каза ми той, били лечебните му прибори.
— Вече не използвам пръстени. Артистичната ми кариера приключи, тъй че не се нуждая от тях.
— Кога ще започваш? Искам да се приключи, за да си тръгна оттук.
— Съвсем скоро. Старата ти приятелка дреме по цял ден, но почти не мигва нощем. Изминалата нощ сигурно ѝ се е сторила особено мъчителна, защото поръчах на госпожица Ноултън да не ѝ дава обезболяващи в полунощ — те потискат мозъчните импулси. Ще свършим всичко в Източната стая. По това време на деня тя ми е любима. Ако ние с теб не знаехме, че Бог е доходен и самодостатъчен проект на световните църкви, утринната светлина би могла отново да ни превърне във вярващи.
Той се приведе напред и сериозно ме погледна.
— Изобщо не си длъжен да участваш във всичко това. Забелязах колко се разстрои вчера. Твоята помощ ще ми е нужна през лятото, но тази сутрин ми стигат Руди или госпожица Ноултън. Защо не заминеш някъде до утре? Прескочи до Харлоу. Навести брат си и семейството му. Мисля, че като се върнеш тук, ще видиш една съвсем различна Астрид Содърбърг.
В известен смисъл тъкмо от това се страхувах, защото, след като напусна Харлоу, Чарли Джейкъбс беше превърнал в свой занаят фокусничеството и измамите. Пастор Дани показваше свински черен дроб и го представяше за изваден тумор. Такава служебна биография не вдъхва доверие. Можех ли да съм абсолютно сигурен, че изтерзаната жена в инвалидната количка действително е Астрид Содърбърг?
Сърцето ми шепнеше „да“, мозъкът предупреждаваше сърцето да е бдително и да не приема нищо на вяра. Тази Ноултън можеше да се окаже съучастница — на панаирен жаргон „помагачка“. Следващия половин час ми предстоеше нелеко изпитание, обаче не смятах да изклинча и да позволя на Джейкъбс да инсценира изцеление. Разбира се, за да успее, му трябваше истинската Астрид, но след като дълги години беше разработвал рентабилен отрасъл като евангелистките събори, беше напълно възможно да е нагласил нещата, особено ако моята приятелка на стари години се беше оказала в затруднено финансово положение.
Естествено, горният сценарий беше малко вероятен. Главното беше, че се чувствах длъжен да доведа до край (без съмнение печален) започнатото.
— Ще остана.
— Както искаш. — Въпреки че едното ъгълче на устата му както и преди не се повдигна, този път в усмивката му нямаше и помен от насмешка. — Приятно ще ми бъде отново да поработим заедно. Както в добрите стари времена в Тулса.
На вратата тихо се почука. Беше Руди.
— Жените са в Източната стая, господин Джейкъбс. Госпожица Ноултън казва, че те са готови. И че колкото по-рано започнете, толкова по-добре, понеже госпожа Содърбърг е много зле.
До Източното крило вървях по коридора рамо до рамо с Джейкъбс, носейки под мишница махагоновата кутия. Пред стаята самообладанието ми изневери и аз пропуснах Джейкъбс напред.
Той не забеляза, че останах на прага. Цялото му внимание — както и значителното му обаяние — бе насочено към жените.
— Джени и Астрид! — сърдечно ги поздрави той. — Двете мои любими дами!
Джени Ноултън едва-едва докосна протегнатата му ръка — точно колкото да видя, че пръстите ѝ са прави и без видими следи от артрит. Астрид не се и опита да му подаде ръка. Тя седеше изгърбена в инвалидната количка и го гледаше със зажумели очи. Кислородната маска закриваше долната половина на лицето ѝ, на количката до нея беше поставена кислородна бутилка.
Джени каза нещо на Джейкъбс, но толкова тихо, че нищо не разбрах, и той енергично закима:
— Да, не бива да губим време. Джейми, би ли… — Огледа се, забеляза моето отсъствие и нетърпеливо ми махна да вляза.
До центъра на стаята, залята от ярка слънчева светлина, имаше не повече от десетина крачки, но те ми струваха огромно усилие. Сякаш крачех под вода.
Астрид ме погледна с безразличието на човек, който изразходва всичките си сили, за да се справи с болката, и отново заби очи в скута си. С нищо не показа да ме е познала и за момент изпитах облекчение. После тя рязко надигна глава и устата под прозрачната маска се отвори. Астрид закри лицето си с ръце и маската се изкриви настрана. Струва ми се, че го направи не толкова от изумление, колкото от ужас, че я виждам в такова състояние.