Да обичаш Порода
- Автор: Лей Лора
- Серия: Breeds #8
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Да обичаш Порода». Краткое содержание книги:
За да бъде опазена жива, Хармъни е прикрепена към шериф Ланс Джейкъбс, който се опитва да усмири свирепата й същност, защитавайки нежната жена, която копнее да притежава и която се оказва неговата половинка.
Но на пътя им застава опасен враг, заплашващ да ги раздели завинаги…
Много добре знаеше къде да намери Дейн. Той бе седнал на една пейка, в малкия залесен парк точно до болницата, бе стиснал тънка цигара между зъбите си, а изражението му изглеждаше примирено, щом я видя да се приближава.
Беше невъоръжена. Ако й се наложеше да се бие, не бе сигурна, че ще има нужната енергия.
— Къде е Райън? — Тя седна на пейката до него, вдишвайки острия аромат на тънката цигара.
— Обажда се на майка — изсумтя Дейн. — Постоянно му повтарям, че това негово увлечение към нея ще го вкара в гроба. Татко ще го накара да мечтае да не си е и помислял да флиртува с майка ми.
Хармъни вдиша бавно. С години бе слушала как Дейн се подиграва на Райън, заради склонността му да флиртува с майка му.
— Дейн, ти порода ли си?
Той издърпа цигарата от устните си, издиша струя пушек и присви очи, поглеждайки към нея.
— От колко време ме познаваш, Харм? — попита той, вместо отговор, използвайки съкратеното име, което й бе измислил преди години.
— От достатъчно дълго, че да знам кога избягваш да отговориш на въпроса ми. — Тя въздъхна, прокара ръка през косата си и се сгуши в якето, което й бе дал един от братовчедите на Ланс по-рано днес. — Нямаш кучешки зъби, не притежаваш миризма. Дори не съм подозирала.
— Ако бях порода, вероятно много щях да внимавам никой да не разбере. — Сега в гласа му се долавяше сянка на присмех, сянка на тъга.
— Защо?
Той въздъхна тежко.
— Понякога отговорите са много по-сложни, отколкото въпросите. Достатъчно е да кажа, че винаги съм бил твой приятел. И винаги ще бъда.
Гласът му бе равен, уверявайки я, че няма никакво намерение да отговори на въпроса й.
— Защо тогава ми помагаше? — попита го тя. — Можеше да вземе тази информация, когато пожелаеш. Изглежда винаги си знаел къде е. Защо са тези игрички.
Той се наведе напред, изтръска пепелта от цигарата и подпря лакти на коленете си, преди да отговори:
— Ти имаше нужда от причина да живееш. Аз просто ти я дадох — най-после заяви той, свивайки рамене. — Сега, след като имаш това, от което винаги си се нуждала, Хармъни, ще взема информацията и ще подсигуря тя никога да не бъде използвана с лоши цели.
Тя поклати глава, гледайки го мълчаливо.
— Но защо? И проклет да си, поне този път ми отговори. — Беше й писнало от игричките, беше й писнало да не отговарят на въпросите й, и мъжете винаги да се опитват да я манипулират. — Просто ми кажи защо?
— Защото те обичам, Харм.
Това я изуми. Тя го изгледа невярващо, а очите й се разшириха, виждайки дълбокото му изражение.
— Погледни се. — Той поклати глава, леко развеселен. — Никога така и не разбра. Но… — Той отново сви рамене. — Никога не поисках да разбереш. Ако ни беше писано да сме заедно, щяхме да бъдем. Ти имаше нужда от причина да живееш, а аз не можех да бъда тази причина, затова ти помогнах с тази причина, която сама бе избрала. Толкова е просто.
Тя преглътна тежко, несигурна какво да му каже, и какво да изпитва към този мъж, който бе толкова голяма част от живота й.
— Как успяваше винаги да ме намираш?
Устните му се присвиха, чувайки как тя предпочете да не коментира признанието му.
— Искаш ли да ти покажа? — Той вдигна ръка и я премести под косата й, докато пръстите му притиснаха малка, едва забележима издутина под кожата й.
Тя примигна към него, докато ръката й се повдигна към косата й, за да опипа сама мястото. Беше не по-голямо от глава на карфица, но там определено имаше нещо.
— GPS локатор, който е изключително чувствителен към жизнените ти показатели. Пулс, усещане за болка, и така нататък. — Той сви рамене. — Винаги разбирах кога си в беда и къде се намираш. И винаги идвах за теб.
— Защо? — Объркване, недоверие и раздразнение, примесено с гняв, изпълваха съществото й. — Защо си го направил, Дейн?
— Защото ме е грижа за теб, любов — прошепна той, а в гласа му се прокрадна лек акцент. — Ти си важна както за мен, така и за хора, които не познаваш. Ти си жизненоважна за нас, не заради това, което си, нито заради това, което криеш, а заради сърцето и душата на млад воин, които носиш в себе си. Важна си за нас.
— Не… — Тя поклати рязко глава.
— Ти имаше нужда да знаеш, че си сама, затова те оставяхме да мислиш така. Ти имаше нужда да знаеш, че не си нечия слабост и че никой няма да те отслаби, затова те оставяхме да вярваш, че те спасявам, само в замяна на работата, която може да свършиш за мен. — Той й се усмихна леко. — Винаги си знаела по-добре, Харм. Ако не беше така, щеше да дадеш на Джонас това, което иска. Щеше да ме предадеш.