Останалите
- Автор: Перота Том
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-113-0
- Переводчик: Милена Иванова
- Жанр: Фантасмагория, абсурдистская проза
Электронная книга - «Останалите». Краткое содержание книги:
количките си пред очите на майките си, мъже и жени потъват вдън земя на
връщане от работа, цели семейства се стопяват във въздуха, докато вечерят
заедно на масата. Никой от тях не се завръща.
Възнесението ли е това, или апокалипсисът на скептиците? Трагедията е
необяснима. Изправени пред загадка, която не могат да разрешат, и загуба,
която не е по силите им да превъзмогнат, останалите започват да губят себе
си.
Три години по-късно жителите на китното предградие Мейпълтън все още са
травматизирани от случилото се. Вярващите са в криза, отчаяни, че не са
били допуснати в небесните селения, и безрезултатно се опитват да
разплетат мистерията. А от скръбта, отчаянието и объркването се раждат
фанатици и секти като „Грешните отломки“ – облечени в бяло странници,
които постоянно пушат и мълчаливо наблюдават останалите, като нямо
напомняне, че катастрофата се е случила и никога не бива да бъде забравяна.
През очите на едно семейство Том Перота изследва пораженията, нанесени от
неразгадаемата мистерия. „Останалите“ е роман за катастрофалната загуба,
разклатената вяра и потребността от търсенето на смисъл в един свят,
потънал в бездната на непонятното.
Но истинският проблем не беше книгата, не беше и пролетната умора или фактът, че до завършването нямаше никакво време. Проблемът беше мисис Мафи и разговорът, който бяха започнали преди няколко дни. Беше ѝ влязъл под кожата и я дърпаше в посока, в която не искаше да върви. И все пак сякаш не можеше да се спре, не можеше да намери добър повод да се откаже, да среже връзката, която се беше подновила толкова неочаквано след толкова много години.
Мисис Мафи, Холи — Джил все още се опитваше да свикне да я нарича по малко име — беше учителка на Джил в четвърти клас в началното училище „Бейли“ и фаворитката ѝ за всички времена, макар че нещата не бяха започнали по този начин. Холи бе поела часовете през януари, след като мисис Фредериксон напусна по майчинство. Отначало всички деца я мразеха и се отнасяха към нея като към натрапник, каквато си беше. След седмица или две обаче, те започнаха да разбират, че са извадили късмет: мис Мафи беше млада и жизнена, много по-забавна от тесногръдата стара мисис Фредериксон (никой не мислеше за мисис Фредериксон като за тесногръда или стара, преди да се появи Холи). Почти десетилетие по-късно Джил не си спомняше много за четвърти клас или за това, какво беше направило онази пролет толкова специална. Всичко, което помнеше, беше татуировката на златна рибка на глезена на мис Мафи и усещането, че е малко влюбена в учителката си, и мечтаеше всеки ден лятото никога да не дойде.
Мис Мафи учителства в Мейпълтън само тези няколко месеца. Следващия септември мисис Фредериксон се върна и Холи отиде да работи в Стоунууд Хайтс, където остана до миналата година. Беше омъжена за кратко за мъж, на име Джейми, който изчезна в онова, което тя естествено наричаше Възнесението. Нямало време да имат деца, което Холи приемаше със смесени чувства. Тя винаги бе искала да стане майка и беше сигурна, че двамата с Джейми са щели да имат страхотни бебета, но сега знаела, че моментът за възпроизвеждане, за създаване на нови хора в един свят без бъдеще не е бил подходящ.
„Предполагам, че това е благословия — написа тя на Джил в едно от първите им съобщения, — да не се налага да се притеснявам за малките.“
Бяха се срещнали преди няколко месеца, в пика на разследванията на убийството. Джил бе отишла на Гинко стрийт с детектив Фергюсън, който бе организирал „парад на красотата“ с надеждата, че тя ще забележи наблюдателя астматик, когото толкова много искаше да разпита. Оказа се, разбира се, че това е загуба на време, при това доста странна — петдесет възрастни мъже, всички облечени в бяло, дефилираха пред нея като участници в зловеща религиозна версия на „Ергенката“ — но това бе компенсирано към самия край от срещата ѝ с нейната стара учителка, край която мина случайно по пътя си навън. Веднага се познаха, Джил извика от удоволствие, а мисис Мафи разтвори ръце и прегърна бившата си ученичка дълго и от сърце. Едва у дома, когато Джил откри написаната на ръка бележка, която тя бе пъхнала в джоба на якето ѝ — „Моля те, прати ми имейл, ако искаш да говорим за каквото и да е!“ — тя осъзна, че това изобщо не е била случайна среща.
Джил не беше глупава, разбираше, че я вербуват — вероятно с благословията на майка ѝ — и презираше факта, че тази работа е поверена на някой, толкова важен за нея. Мисис Мафи дори бе украсила бележката с усмихнати емотикони, същите, които обичаше да драска на домашните задания в четвърти клас. Джил взе бележката и я напъха в кутията си с бижута, обещавайки никога да не се свързва с нея, да не позволява да бъде манипулирана.
Щеше да е по-лесно да спази обещанието си, ако имаше малко повече неща за правене тази пролет, ако бе намерила нови приятели, с които да замести Ейми и бандата, но работите не се бяха развили така. През повечето нощи си беше вкъщи, нямаше с кого да говори, освен с баща си, който изглеждаше малко по-разсеян от обикновено, потиснат заради Нора и утешаващ се с мечти за спортна слава. Макс ѝ пишеше есемеси редовно, канеше я да се върне при Дмитрий или дори да излязат само двамата някога, но тя не му отговори. Беше приключила с това — секса, купоните и всички онези хора — и нямаше да започне отново.