Останалите
- Автор: Перота Том
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-113-0
- Переводчик: Милена Иванова
- Жанр: Фантасмагория, абсурдистская проза
Электронная книга - «Останалите». Краткое содержание книги:
количките си пред очите на майките си, мъже и жени потъват вдън земя на
връщане от работа, цели семейства се стопяват във въздуха, докато вечерят
заедно на масата. Никой от тях не се завръща.
Възнесението ли е това, или апокалипсисът на скептиците? Трагедията е
необяснима. Изправени пред загадка, която не могат да разрешат, и загуба,
която не е по силите им да превъзмогнат, останалите започват да губят себе
си.
Три години по-късно жителите на китното предградие Мейпълтън все още са
травматизирани от случилото се. Вярващите са в криза, отчаяни, че не са
били допуснати в небесните селения, и безрезултатно се опитват да
разплетат мистерията. А от скръбта, отчаянието и объркването се раждат
фанатици и секти като „Грешните отломки“ – облечени в бяло странници,
които постоянно пушат и мълчаливо наблюдават останалите, като нямо
напомняне, че катастрофата се е случила и никога не бива да бъде забравяна.
През очите на едно семейство Том Перота изследва пораженията, нанесени от
неразгадаемата мистерия. „Останалите“ е роман за катастрофалната загуба,
разклатената вяра и потребността от търсенето на смисъл в един свят,
потънал в бездната на непонятното.
„Той те обичаше — помисли си Кевин, взирайки се в снимката, сякаш очакваше да му отговори. — А ти също го предаде.“
Толкова много, от което да се откажеш
Преди да започне да търси сериозно ново име, Нора смени цвета на косата си. Сметна, че това е правилният ред, единствената последователност, която има смисъл. Как можеш да знаеш кой си, преди да видиш как би изглеждал? Никога не беше разбирала родителите, които избират името на детето си месеци или години, преди да се роди, сякаш поставят етикет на някаква абстрактна идея, а не на личност от плът и кръв. Изглеждаше ѝ толкова самонадеяно, толкова пренебрежително към истинското дете.
Би предпочела да се боядиса у дома, тайно, но осъзнаваше, че е твърде сложно и рисковано да остави операцията в собствените си ръце. Косата ѝ беше наситено тъмнокафява и всеки уебсайт, с който се консултира, я предупреждаваше да помисли добре, преди да се изруси без професионална помощ. Процесът бе сложен и времеемък, изискваше силни химикали и често резултатът беше това, което експертите наричаха „нещастен изход“. Коментарите под статиите бяха пълни със съжаления на печални брюнетки, които си мечтаеха да са били по-снизходителни към естественото си оцветяване. „Някога имах хубава кафява коса — пишеше една жена, — но се поддадох на пропагандата и я изрусих. Цветът се получи добре, но сега косата ми е толкова безжизнена и без блясък, че приятелят ми твърди, че е като пластмасова трева, израснала на скалпа ми!“
Нора прочете тези свидетелства с тревога, но не достатъчно голяма, че да се откаже. Тя не боядисваше косата си от козметични съображения или защото искаше да се забавлява. Това, което искаше, беше сбогуване с миналото, цялостна промяна на външния вид и най-бързият и сигурен начин да направи това, беше да стане изкуствена блондинка. Ако при това красивата ѝ кестенява коса се превърнеше в пластмасова трева, щеше да се примири с тази косвена жертва.
Никога не си беше боядисвала косата, нито си беше правила кичури, дори не се беше погрижила за отделните бели косми, които се бяха появили през последните няколко години въпреки постоянното настояване на фризьора ѝ, непреклонен и преценяващ българин, на име Григор. „Нека се отървем от това — казваше ѝ той при всяко посещение със застрашителния си славянски акцент. — Отново ще изглеждаш като тийнейджърка.“ Но Нора нямаше интерес да изглежда като тийнейджърка, мечтаеше си в косата ѝ да има повече сиво, искаше да е като онези все още младолики хора със снежнобели коси в резултат от преживения на четиринайсети октомври шок. Животът ѝ щеше да е много по-лесен, мислеше си тя, ако непознатите можеха да хвърлят само един поглед към нея и да разберат, че е една от поразените.
Григор беше високоуважаван колорист със заможна клиентела, но Нора не искаше да го въвлича в своята трансформация, не искаше да слуша възраженията му или да му обяснява причините за това, защо прави нещо толкова драстично и неблагоразумно. Какво се предполагаше, че ще му каже? „Аз вече не съм Нора. С Нора е свършено.“ Не искаше да води такива разговори във фризьорския салон с човек с акцент от вампирски филм.
Запази си час в „Хеър Трафик Контрол“, верига, насочена към по-млади хора с по-икономичен бюджет, в която вероятно изпълняваха много глупави молби, без да им трепне окото. Дори и така обаче, розовокосата пънкарка стилист, изглежда, имаше съмнения, когато Нора ѝ каза какво иска.
— Супер сигурна ли сте за това? — попита я тя, прокарвайки опакото на дланта си по бузата на Нора. — Защото тенът ви не…
— Знаете ли какво мисля? — прекъсна я Нора. — Мисля, че ще стане много по-бързо, ако пропуснем празните приказки.
Джил не осъществяваше особен напредък с „Алената буква“. Смяташе, че причината отчасти е Том. Когато беше в гимназията, той се оплакваше толкова горчиво от книгата, че сигурно бе отровил ума ѝ. Всъщност „оплакване“ не беше точната дума. Един ден, когато се прибра от училище, той пробождаше книгата с ножа за пържоли, върхът на острието бе пробил меката корица и бе потънал достатъчно в първите глави, че да не може да го измъкне. Когато Джил го попита какво прави, Том обясни със спокоен и сериозен глас, че се опитва да убие книгата, преди тя да го е убила.
Може би не подхождаше към текста с уважението, което заслужаваше като непреходна класика на американската литература. Но поне искрено се опитваше. Беше сядала с книгата три пъти през изминалата седмица и все още се бореше с увода на Хоторн, в който мистър Дестри твърди, че е важна част от романа, която не трябва да се пропуска. Но сякаш беше алергична към прозата, тя я караше да се чувства бавна и глупава, владееща английски не съвсем добре: „Тези възрастни господа — настанени, като Матей, в митниците, но готови да бъдат призовани, за разлика от него, към апостолски дела — бяха митничарите“. Колкото повече подобни изречения четеше, толкова по-безсмислено ѝ се струваше, сякаш думите се разтопяваха върху страниците.