Останалите

— Къщата е доста голяма — каза той. — Можем да останем в старата ми стая колкото си искаме. Сигурен съм, че баща ми и сестра ми ще са щастливи да помогнат с бебето.

Това беше самонадеяно, тъй като баща му и сестра му дори не знаеха, че пътува към тях, камо ли, че е с компания. Той искаше да ги предупреди, но нещата през последните няколко дни бяха доста хаотични. Том сметна, че е по-добре да действа по усет, да остави възможностите си отворени, докато не стигнат достатъчно близо. Последното нещо, което искаше да направи, бе да даде на баща си надежди и да го разочарова, както толкова много пъти в миналото.

— Там наистина е много хубаво през лятото. Има голям парк само на няколко преки от нас и езеро, където може да се плува. Един от приятелите ми има горещ басейн в двора. А в центъра има много хубави индийски ресторанти.

Сега импровизираше, не беше сигурен дори дали го слуша. Отклонението през Мейпълтън беше отчаян ход от негова страна, начин да си купи още малко време с Кристин и бебето, преди да изчезнат от живота му.

— Само ми се щеше и майка ми още да бе там. Тя е единствената, която наистина…

Бебето проплака от кошницата си на задната седалка. Беше мъничка, едва на седмица и още нямаше много силни дробчета. Можеше да издава само тихи мяукащи звуци, но Том бе изумен колко дълбоко му въздействат те, как дразнят нервите му и го изпълват с усещане за неотложност, на косъм от пълната паника. Всичко, което можеше да прави, бе да се взира в скърцащото му гневно личице в огледалото за задно виждане и да му се моли със захаросан глас, който вече бе започнал да възприема като втори език.

— Всичко е наред, малката ми. Няма за какво да се притесняваш. Просто бъди търпелива, захарче. Всичко е отлично. Заспивай отново, става ли?

Той натисна газта и се изненада от незабавния отговор на машината, от героичния скок на скоростомера. Колата щеше да е щастлива да тръгне още по-бързо, но той отпусна педала, защото знаеше, че не може да си позволи да го спрат в беемве, което беше откраднато или взето под наем, в зависимост от това, какво изберяха да приемат семейство Фолк.

— Мисля, че остават около десет мили до следващата зона за почивка — каза той. — Видя ли знака преди малко?

Кристин не му отговори. Изглеждаше почти кататонична на пасажерското място, седнала с вдигнати крака и брадичка, поставена върху коленете, взираща се право напред със смущаващо кротко изражение. Беше такава през целия път, държеше се, сякаш бебето на задната седалка е стопаджия, взет от Том, нежелан гост с абсолютно никакво въздействие върху вниманието ѝ.

— Не плачи, зайченце — каза той през рамо. — Знам, че си гладна. Ще ти дадем бутилка.

За негово изумление бебето като че ли разбра. Издаде още няколко хлипания — тихо, подобно на хълцане скимтене, което беше повече по инерция, отколкото истински протест — и после отново заспа. Том погледна към Кристин с надежда за усмивка или дори само кимване от признателност, но тя, изглежда, не забелязваше тишината, както и шума.