Черният град [bg]

Потеглиха чак след пладне. Бяха трима, но сякаш не бяха заедно. Леон Арт постоянно избързваше напред, като разгорещяваше коня, а Хасим – обратното, през цялото време изоставаше. Той се поклащаше в седлото, прехвърлил крак през лъка и неспирно дъвчеше нещо. Това бавене подлудяваше темпераментния арменец. Режисьорът обаче не дръзваше да предяви претенциите си лично на страховития гочи и досаждаше на Ераст Петрович. На Фандорин най-накрая цялата тази работа му писна.

- Какво се влачиш така? - попита той най-накрая Хасим. - Така и до утре няма да стигнем.

- Рано ще идем - лошо - флегматично отговори той. - През нощта трябва. Когато е тъмно.

- Не, трябва да стигнем докато е светло, за да огледаме местността. Стига си д-дъвкал. Побързай.

Разбойникът не престана да гризе ядки, но се изправи в седлото и пришпори коня.

Яздиха девет часа, без да спират, ако не се смятат прекачванията от кон на кон. В края на дългия летен ден най-накрая стигнаха до мястото.

Развалините на средновековния замък се намираха на върха на един от сивите хълмове. Наоколо стърчаха подобни ниски възвишения. Заобиколени от прашни храсталаци, кръгли, с голи върхове, те приличаха на плешиви темета с венчета от прошарени коси.

Скрит зад една скала, Ераст Петрович дълго разглежда руините с бинокъла си. Не по-малко от минута отдели на часовоя с космата шапка, който стърчеше на една от кулите. След това промърмори: „Ама че театър!", после престана да се крие и излезе на открито.