Червения вълк [bg]

Гледа блестящата, замръзнала и твърда като скала земя отдолу, която се отдалечава с всяка изминала секунда.

Съсредоточава внимание върху вестника, налага си да го прегледа.

Жителите на Карлсвик искат повече автобуси през вечерните часове. Изчезналият тригодишен хлапак е открит в гората край Рисвик с помощта на оборудван със специална апаратура хеликоптер, всички са изпълнени от щастие и чувство за благодарност, а полицията е свършила чудесна работа. Таксиметровите шофьори на летище Калакс заплашват със стачка. Хокейният отбор на Люлео губи като домакин на стадион „Делфин“ с 2 на 5 от „Юргорден“. Така им се пада.

Отпуска вестника и обляга глава назад със затворени очи.

Трябва да е задрямала, понеже миг по-късно колесникът среща асфалта на пистата върху Полярния кръг. Поглежда часовника, почти единайсет е, и се протяга с поглед зареян през прозореца на машината. Над замръзналата пустош тегне бледа утрин.

Има усещането, че прекосява чисто гола салона за пристигащи. Минават няколко секунди, докато разбере какво й липсва: тълпата бъбрещи шофьори на таксита край изхода.

Отива към гишето за коли под наем и получава ключове.

— Подгряващото устройство за двигателя и купето е включено — уведомява я служителят с флиртаджийска усмивка. — Вземете кабела с вас. Ще ви потрябва.

Аника свежда поглед към пода и мрънка някакви благодарности.

Студът отвън е сух и напълно парализиращ. Блъсва я в лицето като с юмрук. Тя ахва изненадана, опитва да се предпази от ледените остриета, които вдишва. Грейналите над главата й изображения съобщават, че е минус двайсет и осем градуса.

Колата е сребристосиво волво, свързано към електрическо табло посредством дебел кабел. Никой двигател няма да може да запали при тази температура без нагревател.

Съблича якето и го хвърля на задната седалка.

В купето е задушно и топло благодарение на нагревателя. Мигом започва да се поти в дебелите си доспехи. Двигателят пали от раз, но сервото и гумите откликват бавно и колебливо.

Минава под завинаги устремения към небето изтребител пред входа на летището и при кръговото завива наляво — към Питео, вместо към Люлео. Наднича през предното стъкло с надежда да види нещо познато. Преди десет години е минавала оттук с такси заедно с Ане Снапхане.

Пустошта остава зад гърба й. Наоколо е само плодородна земеделска земя. В края на гората се кипрят големи ферми, край пътя се издигат солидни къщи от дърво, а от тях струи атмосфера на богатство и влияние. За нейна изненада излиза на широка магистрала, каквато не помни да е имало. Учудването й нараства, докато магистралата се простира напред и напред, а насреща й няма нито една кола. Усещането за сюрреалистична самота я стисва за гушата; насилва се да диша равномерно. Това някакъв майтап ли е? Нима реалността започва да й убягва? Това пътят към ада ли е?