Нежна завист

— Скоро всички ще забравят.

— Вярвате ли? — попитах аз и подадох рошавата си глава изпод завивките.

— Не — отвърна Кийша, която не можа да сдържи гръмогласния си смях. — Ха-ха-ха!

— Знаеш ли какво ми каза Гейл, когато ти подадохме саката си?… — въодушевено каза Бронуен. — «Ако имах толкова тлъстини по тялото, щях да нося корсет, а не да обличам роклите си на голо».

Закрих лицето си с длани. Господи, никога вече нямаше да посмея да покажа лицето си в Лондон.

— Трябва да се махна от този град — промълвих. — Бих заминала за Австралия, но нямам пари.

— Може би Гордън ще те изпрати там с каторжнически кораб — засмя се Кийша.

Напълно бях забравила за Гордън. Последното, което бях видяла, преди да се кача в такси, обляна в сълзи от срам, бе измъченият израз на лицето му, докато оглеждаше с тъга жалките останки на картината. Да не споменавам за шока. Не бе престанал да звъни по телефона през цялата нощ, но Кийша казваше, че ме няма. Не бе нужно да разговарям с него, за да разбера, че съм уволнена. Всичко бе минало. С работата ми при него бе свършено.

Винаги бях вярвала, че не съм обикновено момиче, и за пореден път се убедих в това. Имах най-ужасната трудова биография в историята на света. Какъв ли щеше да бъде следващият ми триумф? Може би щях да стана чистачка в музея по палеонтология и да направя някой динозавърски скелет от преди милиард години на пух и прах? Или като детегледачка да отровя хлапетата и да подпаля къщата? Ако отново ме вземеха за секретарка, щях да разменям писма и да издавам фирмени тайни всеки ден.

Замислих се дали да не отида в манастир. В някой от онези ордени, в които монахините прекарват времето си в мълчаливо съзерцание.

Безспорно любовният ми живот там нямаше да бъде по-зле.

Една от Божиите заповеди повелява да не пожелаваш жената на ближния си. Не е казано изрично да не пожелаваш приятеля на сестра си, но имах мъчителното чувство, че и това е включено.

— Имаш пари — заяви Бронуен.

— Да — напомни ми Кийша. — Том ще ти плати две хиляди за онази статуя на Гейл. С тях можеш да отидеш където поискаш.

— Две хилядарки за една статуетка — въздъхна Бронуен. — Колко романтично, сигурно истински я обича.

— Обади му се и го помоли да ги изпрати веднага.

— С телеграфен запис.

— После дим да те няма — заключи Кийша. Телефонът звънна. Кийша остави секретаря да се включи и й бях благодарна за това, защото беше мама.

— Александра, обажда се майка ти… госпожа Уайлд, за Александра. Зная, че си там, най-добре е веднага да вдигнеш.

Въздъхнах и протегнах ръка към безжичната слушалка.

— Здравей, мамо — промълвих. Бе сърдита. Доста сърдита. Виждала съм разярени носорози, по-кротки от нея.

— Как посмя да ме подложиш на това унижение? — започна да крещи тя. — Да стоиш там гола, като евтина уличница… Не ми казвай, че не си очаквала да се намокриш! Такова стълпотворение, такива отвратителни неща за почерпка! Господи, сигурно всички са си помислили: «Майка й не я е научила на кулинарни умения!»

Съмнявах се, че са си мислели точно за това, но замълчах.