Всеки мой дъх
- Автор: Макнот Джудит
- Серия: second opportunities #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Боянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Всеки мой дъх». Краткое содержание книги:
Огромната семейна къща на Уайът се издига на върха на висок хълм, като корона със заострени върхове, образувани от каменните готически сводове, и украсена със скъпоценни камъни от многоцветни стъкла. Подобен разкош означава успех и, разбира се, щастие. Ала всички пари на света не могат да върнат Уйлям, внук на финансовия магнат и филантроп Сесил Уайът.
Семейството, полицията и медиите напразно издирват изчезналия. В хода на разследването се случва нещо неочаквано — подозренията падат върху Мичъл Уайът — харизматичен красавец, мултимилионер и брат на Уилям.
Кейт Донован, собственица на ресторант в Чикаго, не подозира, че след случайната романтична авантюра на неземно красив тропически остров, ще бъде въвлечена в дело за убийство на човек от висшето общество. Всеки ход в заплетената игра води към неочаквани последствия. Кейт, заобиколена от хора, обременени от вина и замесени в измами, е принудена да се довери на човек, който може би е най-опасният й враг.
Първият човек, когото видя с влизането си в просторната всекидневна, беше Грей Елиът. Вторият човек, когото видя, бе детективът, провел разпита му преди три години, когато бе заподозрян в убийството на Уилям, същият детектив, който го беше заснел с Кейт на острова.
Отвратен, Мичъл демонстративно пренебрегна протегнатата ръка на Грей, обърна се и откри, че един мъж със зелени очи и свещеническа якичка го изучава внимателно.
— Аз съм Джеймс Донован, чичото на Кейт — представи се мъжът и стана на крака. — А вие, разбира се, сте Мичъл.
— Разбира се — отвърна той и се ръкува със свещеника. — Къде е тя? — грубо попита, слагайки край на любезностите.
— Спалнята на Дани е първата врата вляво. — Свещеникът кимна към коридора, който се виждаше от всекидневната.
Мичъл незабавно усети, че стаята на сина му е проектирана, за да възбуди детското въображение. Ярки стенописи изобразяваха джунглата, причудливи животни надничаха иззад дърветата и високата трева. В единия ъгъл имаше люлеещо се конче, покрай стената бяха наредени кутии с играчки. Навсякъде бяха разхвърлени камиончета: червени пожарни, жълти „паяци“, фургони, влекачи на коли. Горната табла на единственото легло бе оформена като ограда, по която бяха накацали папагали и канарчета, а отдолу надзъртаха зайчета. До леглото имаше люлеещ се стол.
Мичъл в никакъв случай не си бе представял, че ще изпита съжаление, когато отново види Кейт, но точно това стана. Тя беше с дънки и жълт пуловер и седеше на люлеещия се стол с подвит крак. Бе отметнала глава със затворени очи и притискаше към гърдите си голям, избелял, клепоух заек, който изглеждаше така, сякаш е претърпял катастрофа… или сякаш някое дете го е влачило навсякъде със себе си…
Червените кичури падаха по раменете й, ресниците й бяха надвиснали като ветрила над неестествено бледите и страни. Би я взел за заспала, ако единият й крак не люлееше леко стола.
— Кейт? — Гласът му прозвуча неестествено грубо.
Цялото й тяло се разтърси от ужас и тя се втренчи в него, сякаш не вярваше на очите си, но после се усмихна.
— Благодаря ти — тържествено изрече.
— За какво? — хладно попита Мичъл, който се мъчеше да превъзмогне нереалното усещане, че се намира в спалнята на сина, който никога не е виждал, и разговаря с жената, която бе забременяла от него през една незабравима нощ, споменът, за която още го преследваше.
Кейт очевидно положи усилия да се изправи. Продължи да притиска заека към гърдите си.
— Благодаря ти, че ни зае парите за откупа — обясни тя. — Дадох на адвокатите ти разписка за десет милиона и ги помолих да съставят споразумение, с което ти прехвърлям ресторанта. По-късно ще намеря начин да изплатя остатъка. Въпреки че не бе нужно да идваш чак дотук… — продължи Кейт, без да забелязва мускулчето, което играеше на лицето му.
— Не ми благодари и не ме отпращай — предупреди я Мичъл. — Когато момчето се върне живо и здраво, адвокатите ни сериозно ще си поговорят.
— Не го наричай „момчето“! — разяри се Кейт. — Името му…
— И защо не? — презрително изрече той. — Ти си се постарала да ми отнемеш правото да го наричам мой син. До днес дори не знаех за съществуването му.
— Зачертах те от списъка за рождения му ден, когато ме нарече „аморална кучка“. Спомни си, че си се развел с последната жена, която е искала да ти роди син. — Краткият й гневен изблик беше потушен от смазващата реалност: Дани го нямаше. — Върви си — сломено прошепна, зарови лице в заека и се разрида. — Детенцето ми го няма. Взеха ми детенцето.
Мичъл се обърна и се върна във всекидневната.
— Ще чакам долу — каза на свещеника.
— Правите грешка.
— Защо?
— Независимо какво ви е казала Кейт преди малко, вие сте баща на Дани. Като негов баща имате правото и отговорността да подкрепяте майка му в това ужасно изпитание.
Мичъл се поколеба и седна с лице към вратата на един фотьойл.
— И докато не съм забравил: как е възможно мъж и жена, които са били заедно само три дни, да изпитват такова мъчително огорчение един към друг три години?
— Нямам представа — отсече Мичъл.
— Аз пък имам — отвърна отец Донован, но не каза нищо повече, а и Мичъл не го попита.
Четирийсет и седма глава
От фотьойла си Мичъл разгледа апартамента, за който Кейт му бе разказала в Ангила. Бе останал с впечатление, че мястото е тясно и мрачно, и разбра, че се е лъгал. Личеше си, че тук наскоро е имало ремонт. Всичко беше ново и хубаво, включително дървеният паркет и прозорците, които заемаха три стени. Панделки придържаха настрани ефирните пердета.