Зеленият път

Джон Кофи се отдръпна от нея и видях, че лицето й се е изгладило. Дясната страна на устата й вече не висеше. Очите й бяха възвърнали нормалната си форма и изглеждаше десет години по-млада. Той унесено я погледа миг-два, после се закашля. Негърът извърна глава, за да не кашля в лицето й, загуби равновесие (което не беше трудно — при целия си огромен ръст той още отначало седеше на самия ръб на леглото) и падна на пода. Къщата се разтърси за трети път. Кофи застана на колене и провеси глава, кашляйки като болен в последен стадий на туберкулоза.

„А сега мушиците — помислих си аз. — Ще изкашля мушиците и този път сигурно ще са адски много.“

Но мушици нямаше. Просто продължи да кашля с дълбоки, задавени излайвания, като едва успяваше да си поеме дъх между пристъпите. Тъмната му, шоколадова кожа посивяваше. Разтревожен, Бруталния се приближи, застана на едно коляно до него и го прегърна с ръка през широкия, потръпващ гръб. Сякаш движението на Хауъл бе развалило някаква магия, Мурс отиде до леглото на жена си й седна на мястото на негъра. Той като че ли изобщо не забелязваше присъствието на кашлящия, давещ се гигант. Макар че Кофи беше коленичил до самите му крака, Хал имаше очи единствено за Мелинда, която удивено го наблюдаваше. Да я гледаш бе все едно да гледаш мръсно огледало, което току-що е било лъснато.

— Джон! — извика Бруталния. — Изхвърли го! Изхвърли го така, както го направи преди!

Кофи продължаваше задавено да кашля. Очите му бяха влажни, не от сълзи, а от напрягане. От устата му се проточи тънка нишка слюнка, но не излизаше нищо друго.

Хауъл няколко пъти го потупа по гърба, после ме погледна.

— Той се задушава! Каквото и да е изсмукал от нея, то му пречи да диша!

Тръгнах напред. Преди да направя и две крачки, Джон изпълзя на колене в ъгъла на стаята, без да престава жестоко да кашля и да се дави при всяко вдишване. Той допря чело до тапета — диви червени рози, пълзящи по градинска стена — и издаде страшен задавен звук, сякаш се мъчеше да повърне собственото си гърло. Това щеше изхвърли мушиците, ако изобщо нещо може да ги изхвърли, спомням си, че си помислих, но от тях нямаше и следа. Все пак като че ли кашлицата му малко се облекчи.

— Добре съм, шефе — каза той, все още облегнал чело на дивите рози. Очите му останаха затворени. Не съм сигурен откъде е разбрал, че съм там, но явно знаеше. — Честно. Погрижете се за госпожата.

Погледнах го, изпълнен със съмнение, после се обърнах към леглото. Хал галеше челото на Мели и над него видях нещо удивително: част от косата й — не много, но все пак — отново беше станала черна.

— Какво стана? — попита го тя. Докато я наблюдавах, лицето й започна да възвръща цвета си. Сякаш бе откраднала няколко рози направо от тапетите. — Как съм се оказала тук? Щяхме да ходим в болницата в Индианола, нали? Лекарите щяха да ми правят рентгенови снимки на главата.