Зеленият път
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #37
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зеленият път». Краткое содержание книги:
Дали Кофи е сатана в човешки образ?
Или е съвсем различно същество?
В рая и ада има много повече чудеса, отколкото човек в Студената планина може да си представи и това се разбира, докато истината започва да изплува във вид на шокови вълни, които само Стивън Кинг е в състояние на създаде.
Кинг надминава очакванията ни, омайва ни и ни кара да очакваме с нетърпение развитието на действието…
Един от най-добрите романи на Кинг от години насам — роман за затворници — ужасяващ и трогателен, както и преследващ мислите на читателя…
— Искам да помогна — каза Джон Кофи. Мурс погледна нагоре към него с разширени очи и зяпнала уста. Мисля, че когато негърът извади пистолета от ръката му и ми го подаде, той дори не усети това. Внимателно спуснах ударника. По-късно, когато проверих барабана, щях да открия, че през цялото време е бил празен. Понякога се чудя дали Хал го е знаел. Междувременно Джон продължаваше да шепне: — Дойдох да й помогна. Само да помогна. Не искам нищо друго.
— Хал! — извика от задната спалня тя. Сега гласът й беше малко по-силен, но в него се долавяше страх, сякаш онова, което толкова ни бе объркало и уплашило, сега беше обладало нея. — Кажи им да си тръгват, които и да са! Не ни трябват никакви продавачи посред нощ! Никакъв „Електролукс“! Никакъв „Хувър“! Никакви френски гащички с дупка между краката! Разкарай ги! Кажи им да си го начукат в… в… — Нещо се счупи — навярно чаша за вода — и после тя се разхлипа.
— Само да помогна — почти прошепна Джон Кофи. Не обръщаше внимание на риданията на жената, както не бе обърнал внимание и на псувните й. — Само да помогна, шефе, това е всичко.
— Не можеш — отвърна Мурс. — Никой не може. — Вече бях чувал тази интонация и след миг осъзнах, че бях говорил по същия начин, когато влязох в килията на Кофи през нощта на изцелението ми от уринарната инфекция. Хипнотизиран. „Гледай си работата и аз ще си гледам моята“ — бях казал на Делакроа… само че тогава Кофи се беше погрижил за моята работа, както сега правеше и с Хал Мурс.
— Според нас може — каза Бруталния. — И не сме си рискували работата — а навярно и свободата си — само за да дойдем тук и после да се върнем без да опитаме.
Само че едва допреди три минути бях готов да сторя тъкмо това.
Джон Кофи пое топката от ръцете ни. Той влезе в коридора покрай Мурс, който безсилно вдигна ръка да го спре (тя се провлачи по бедрото на негъра и увисна надолу — сигурен съм, че Кофи дори не я усети) и после се отправи към дневната, към кухнята зад нея и накрая към задната спалня, откъдето отново се разнесе онзи остър, неузнаваем глас:
— Махай се от тук! Който и да си, махай се! Не съм облечена, циците ми са голи, путката ми се вее на вятъра!
Джон не й обърна внимание, просто упорито вървеше напред, навел глава, за да не разбие лампите по тавана. Кръглият му кафяв череп лъщеше, ръцете му висяха отстрани. След миг ние го последвахме — първо аз, зад мен Бруталния и Хал един до друг и най-отзад Хари. Вече ясно разбирах само едно: сега вече всичко бе извън нашата власт и зависеше единствено от ръцете на Кофи.
8.
Свила се в края на леглото и втренчила разширени очи в попадналия пред помътнелия й поглед гигант, жената в задната спалня изобщо не приличаше на онази Мелинда Мурс, която бях познавал в продължение на двайсет години — не приличаше дори на онази Мели Мурс, която двамата с Джанис бяхме посетили малко преди екзекуцията на Делакроа. Жената, свила се в края на леглото, приличаше на болно дете, маскирало се като вещица за Хелоуин. Синкавата й кожа висеше, имаше дълбоки бръчки. Дясното й око беше притворено, сякаш се готвеше да намигне. Устата от същата страна висеше надолу и над моравата й долна устна стърчеше жълтеникав кучешки зъб. Косата й бе ужасно разчорлена. Стаята смърдеше на урина. Нощното гърне до леглото беше наполовина пълно е някаква отвратителна жълтеникава гадост. Все пак бяхме дошли прекалено късно, ужасено си помислих аз. Само допреди дни можех да я позная — макар и болна, все още си беше самата тя. От тогава онова нещо в главата й трябва да се бе разраснало с невероятна скорост, за да затвърди позицията си. В този момент си помислих, че дори Джон Кофи вече не е в състояние да й помогне.
Когато той влезе в стаята, лицето й изразяваше страх и ужас — сякаш нещо в нея беше разпознало лекар, който можеше да е в състояние да стигне до него и в крайна сметка да го изтръгне… да го поръси със сол така, както поръсвате пиявица, за да я накарате да се пусне от тялото ви. Чуйте ме внимателно: не казвам, че Мели Мурс бе обладана, и съзнавам, че тъй като през онази нощ бях близо до истерия, всичките ми възприятия трябва да се подлагат на съмнение. Но никога и не съм отхвърлял напълно възможността за демонично обладаване. В очите й имаше нещо, казвам ви, нещо, което приличаше на страх. За това, струва ми се, можете да ми вярвате — това чувство ми е прекалено познато, за да не го усетя.