Венец от трева (Част II: Разривът)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Венец от трева (Част II: Разривът)». Краткое содержание книги:
Метел Пий се погрижи всичко да изглежда достатъчно убедително. На наблюдателите от околните височини им се струваше, че легионерите на Сула цяла нощ не спират да строят укрепения си лагер. Навярно смятаха да се закотвят за дълго време насред прохода.
— Не ще и съмнение, решили са да ни отнемат прохода — поклати глава Дуилий. — Глупаци! Вместо да прогонят нас, ще се чудят те самите как да излязат обратно.
И той подобно на Сула изглеждаше доволен.
Но при изгрев-слънце на другия ден Дуилий се убеди в дълбоката си заблуда. Между двата склона на прохода наистина бяха издигнати високи насипи от камъни и пръст, но между тях не се виждаше жива душа. Римският вълк бе дал вид, че ще ухапе самнитския бик, а след това се беше скрил. Но не обратно на запад, откъде бе дошъл, а право на изток. От наблюдателния си пост Дуилий добре виждаше облаците прах, вдигнати от римските легиони по пътя към Езерния. Но вече сам нищо не можеше да стори. Бяха му заповядали здраво да държи дефилето на Мелфа, а не да преследва някакви си два легиона из откритата равнина. Това, което все пак бе редно да стори, бе да прати вестоносец до войските пред Езерния.
Но и това се оказа безполезно. Сула бързо проби линиите на обсадата и експедицията завърши успешно между стените на града.
— Много е добър — пишеше в следващото съобщение, което началникът на самнитската обсада Гай Требаций прати до главнокомандващия на цялата самнитската армия Гай Папий Мутил при Ацера. — Езерния е твърде голяма, за да я стегна в плътен обръч с наличните си сили. Нито можех да разпръсна дотолкова силите си, че да му препреча отвсякъде пътя, нито можех да ги концентрирам на едно място от страх той да не ме обкръжи. Затова и когато му хрумне отново да излезе от града, не виждам как ще му попреча.
За своя голяма радост Сула установи, че бойният дух на Езерния ни най-малко не е спаднал и че гарнизонът се състои от цели десет кохорти решени на всичко мъже. Към петте, които Сципион Азиаген и Ацилий така безславно оставиха на произвола на съдбата, се бяха присъединили още пет, дошли от падналите в ръцете на врага Венафрум и Беневентум. Но най-голямото предимство, на което се радваха защитниците, бе превъзходният командир Марк Клавдий Марцел.
— Провизиите и оръжието, които ни носите, са добре дошли — благодари Марцел на Сула. — Ще има да се защитаваме още месеци наред.
— Значи сте твърдо решени да останете в града?
Марцел кимна и се усмихна заканително.
— Разбира се, че ще останем. Вече бягах веднъж от Венафрум, зарекъл съм се да не мръдна от латинска Езерния до самия край на войната! — Усмивката изчезна от лицето му. — Цялото римско население на Венафрум и Беневентум е било изклано от съгражданите си. Изглежда, италийците не знаят мярка в омразата си към нас! Особено самнитите.
— Имат известно право за това, Марк Клавдий — вдигна рамене Сула. Но нека оставим причините за миналото, а следствията — за бъдещето. Това, което ни занимава в момента, е как да спечелим войната. И как да опазим тези смели римски крепости, издигащи се в сърцето на италийските територии. — Той доближи глава до лицето му. — Войната, която е водим, е до голяма степен война на принципи. Италийците трябва да знаят, че Рим и римляните са свещенонеприкосновени. От пролома на Мелфа дотук войските ми оплячкосаха всяко село, което им се изпречи на пътя. Защо? За да разберат италийците как Рим може да действа в тила на собствените им легиони, как може да отнема плодовете на собствените им земи, за да храни градове като Езерния. Ако успееш да издържиш обсадата, Марк Клавдий, и ти ще им дадеш да разберат това-онова.
— Докато ми е по силите, ще пазя Езерния — тържествено се закле той.
И така, когато Сула напусна Езерния, имаше основания да се чувства вътрешно спокоен. Градът щеше да продължи да се защитава. Легионите му поеха напред през земите на самнитите, уповаващи се на щастливата си звезда. Друго не им оставаше — в крайна сметка никой нямаше представа къде се намират в момента войските на самнитите и пиценците. Късметът отново не му изневери; той дори си позволи да мине под самите стени на някои от вражите градове — като Венафрум например, — окуражавайки всячески войниците си да сипят хули и обиди по безучастните зрители от крепостните стени. Когато най-сетне малката му армия достигна безпрепятствено вратите на Капуа, легионерите подеха маршова песен и населението на града се втурна да ги посреща с добре дошли.