Бесове

— Стига толкова — каза той, удряйки с длан по масата. — Моля ви, Маря Тимофеевна, изслушайте ме. Направете ми тази услуга, съберете, ако е възможно, цялото си внимание. В края на краищата не сте чак толкова луда! — изтърва се той в нетърпението си. — Утре аз обявявам нашия брак. В палати никога няма да живеете, това си го избийте от главата… Искате ли цял живот да живеете с мене, само че много далеч оттука? В планината, в Швейцария, има там едно място… Не се безпокойте, никога няма да ви изоставя и няма да ви дам в лудница. Парите са ми достатъчно, за да живеем, без да просим. Ще имате слугиня; нищо няма да правите. И в кръга на възможното ще имате всичко, което поискате. Ще се молите, ще ходите, където искате, и ще правите, каквото искате. Аз с пръст няма да ви докосна. И също ще остана там завинаги. Ако искате, цял живот дума няма да си продумаме, ако искате — ще ми разказвате всяка вечер вашите истории, както тогава в Петербург, в нощния приют. Книги ще ви чета, ако искате. Но затова пък за цял живот ще бъдете на едно и също място, а мястото е мрачно. Искате ли? Решавате ли се? Няма ли да се разкайвате, да ме мъчите със сълзи и проклятия?

Тя го изслуша с изключително внимание и дълго мълча и размисля.

— Чудно ми е всичко това — каза тя накрая насмешливо и с някаква погнуса. — Че аз тъй и четирийсет години комай ще изкарам в тия планини. — И тя се разсмя.

— Какво пък, и четирийсет години ще изкараме — силно се намръщи Николай Всеволодович.

— Хм! За нищо на света не отивам.

— Дори с мен?

— Че кой сте вие, та да тръгна с вас? Я го виж ти, четирийсет години наред да кукувам в планината с него! Ама че търпеливи хора се извъдиха, а? Не, не може да го бъде това — соколът гарга да стане! Не е такъв моят княз! — гордо и тържествено вирна тя глава.

Той като че взе да проумява и бързо попита:

— Защо ме наричате княз и… за кого ме вземате?

— Какво? Та мигар не сте княз?

— И никога не съм бил.

— Значи сам, сам си го признавате, и то право в очите ми, че не сте княз?

— Казвам ви, че никога не съм бил.

— Господи! — плесна тя с ръце. — Всичко съм очаквала от враговете му, но чак такава дързост — никога! Жив ли е той? — викна тя в изстъпление, накланяйки се силно към Николай Всеволодович. — Убил ли си го, или не, признавай!

— За кого ме вземаш ти мене? — скочи той от мястото си с изкривено лице; но нея вече трудно можеше да я изплашиш, тя тържествуваше.

— Че кой те знае кой си и откъде си се пръкнал! Чувствах аз, чувствах всичките тия пет години, че тук има нещо! Пък съм седнала да се чудя: що за сляпа гарга ми е довтасала. Не, гълъбче, лош актьор си ти, от Лебядкин дори си по-лош. Много здраве й носи от мен на графинята, речи й друг път да праща някой по-свестен от тебе! Тебе кога те цаниха, а, кажи си? Инак сигур си от готварницата, а? Цялата ви измама като на длан виждам, всичките до един ви разбрах!

Той я хвана здраво за ръката над лакътя; тя се кикотеше в лицето му.

— Пък си мязате, дума да няма, може и роднина да му се падаш — брей, хитри хора! Само че моят е ясен сокол и княз, а ти си една проскубана гарга и бакалин! Моят княз, ако рече, и на господа бога път му не сторва, а тебе Шатушка (миличкият ми, добричкият ми той!) ти извъртял шамар по бузките, моят Лебядкин ми разправяше. И от какво се уплаши тогава, та влезе, а? Кой те подплаши? Аз още щом те зърнах отблизо — нали паднах, а ти се наведе уж да ме вдигаш, — сякаш змия се сви в сърцето ми: не ще да е той, мисля си, не ще да е той! Моят сокол да се засрами от една госпожица! Никогаж! О, господи! Една-едничка радост си имах тия пет години, дето го знаех, че там нейде далеко отвъд планините соколът ми ясен се рее във висините и в слънцето гледа… Казвай, самозванецо, много пари ли ти дадоха? За колко те цаниха? Аз и грош не бих ти дала. Ха-ха-ха! Ха-ха-ха!…