Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
„За какво му е да ме баламосва?“ — шумолеше в главата му. Разгласяването на брака му се струваше нелепост: „Вярно, от тоя чудотворец всичко може да очакваш; за зло е роден. Ами я ако и него го е страх от неделешния афронт, хем както никога досега не е било? И ето ти го от страх да не би аз да разглася, дотърчал да ме убеждава, че уж самият той щял да разгласи. Ей, отваряй си очите, Лебядкин! Ами защо е тръгнал по нощите, крадешком, щом искал да се разчуело? А щом го е страх, значи в момента го е страх, именно в тоя момент, именно тия няколко дни… Ей, не му се връзвай, Лебядкин!
С Пьотър Степанович плаши. Ох, страшно си е, страшно; ама много страшно! Ама и мене кой ме теглеше за езика да разправям на Липутин. Дявол знае какви ги кроят тия дяволи, може ли ги разбра човек. Пак са се разшавали, като преди пет години. Донос, хм, ама че работа. «Не сте ли сглупили да пишете някъде?» Хм! Ще рече, може и да напишеш, пък уж че като от глупост, а? Дали пък не е съвет? «Нали за това отивате в Петербург.» Мошеник, аз не съм си легнал още, а той и съня ми отгатнал! Като да ме подтиква да вървя. Тая ще е или тъй, или тъй, едно от двете: или самия него го е страх, защото е сгазил лука, или… или не го е страх за самия себе си, ами ме подкокоросва да съобщя за ония другите! Ох, страшно е, Лебядкин, ох, внимавай да не те минат, ей!…“
Той дотолкова се беше замислил, че забрави да подслушва. Впрочем да подслуша, беше много трудно; вратата беше еднокрила, дебела, а говореха много тихо; долитаха само някакви неясни звуци. Капитанът дори се изплю от досада и пак излезе навън, подсвирквайки си замислено.
III
Стаята на Маря Тимофеевна беше два пъти по-голяма от онази, която заемаше капитанът, и бе мебелирана със същата груба мебел; но масата пред дивана бе постлана с гиздава цветна покривка; на нея гореше лампа; подът беше застлан с прекрасен килим; леглото бе отделено с дълга зелена завеса, която минаваше през цялата стая, и освен това до масата имаше голямо меко кресло, на което обаче Маря Тимофеевна не сядаше. Както и в предишното жилище, в ъгъла висеше икона със запалено отпред кандило, а на масата бяха наредени пак същите необходими нещица: тестето карти, огледалцето, песнопойката и дори пак кифла. Освен това се бяха появили две книжлета с оцветени картинки, едното — откъси от популярно пътешествие, приспособени за деца, другото — сборник леки, нравоучителни и в по-голямата си част рицарски разкази, предназначен за коледните елхи и девическите пансиони. Имаше и един албум с различни снимки. Както беше предупредил капитанът, Маря Тимофеевна, разбира се, очакваше госта; но когато Николай Всеволодович влезе вътре, тя спеше, полуизлегнала се на дивана и склонила глава на бродираната възглавница. Гостът безшумно затвори подире си вратата и без да помръдне от мястото си, взе да разглежда спящата.
Капитанът беше послъгал, казвайки, че се била нагиздила.
Беше с все същата тъмна рокличка, както и в неделята у Варвара Петровна. Косите й бяха пак тъй прибрани на малък кок на тила; дългата й, мършава шия бе пак тъй разголена. Подареният от Варвара Петровна черен шал беше грижливо сгънат на дивана. И както винаги, тя бе все тъй грубо белосана и начервена. Николай Всеволодович не беше стоял и минута, когато тя внезапно се събуди, сякаш бе почувствала погледа му върху себе си, отвори очи и бързо се изправи. Но, изглежда, нещо странно бе станало и с госта: той продължаваше да стои неподвижно на същото място до вратата и пронизителният му поглед безмълвно и настойчиво се впиваше в лицето й. Може би този поглед бе прекалено суров, може би изразяваше отвращение и дори злорада наслада от уплахата й — или просто тъй й се бе привидяло на сепналата се от сън Маря Тимофеевна; само че след почти едноминутно изчакване по лицето на клетата жена внезапно се изписа истински ужас; тя цялата се сгърчи, вдигна и размаха ръце, като да се бранеше, и внезапно заплака досущ като изплашено дете; още миг, и би надала писък. Но гостът се опомни; лицето му моментално се промени и той се приближи до масата с най-приветлива и мила усмивка.
— Извинявайте, Маря Тимофеевна, изплаших ви с неочакваното си влизане, както спяхте — каза той, подавайки й ръка.
Звуците на ласкавите думи оказаха своето въздействие, уплахата й мина, макар все още да го гледаше малко боязливо, явно силейки се да проумее нещо. Боязливо си подаде и ръката. Най-сетне на устните й плахо шавна усмивка.
— Здравейте, княже — прошепна тя, гледайки го с малко странен поглед.
— Сигурно сте сънували лош сън? — продължи той, усмихвайки се все по-приветливо и ласкаво.