Лабиринтът на Озирис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лабиринтът на Озирис». Краткое содержание книги:
Журналистка е брутално убита в арменската катедрала в Йерусалим и детектив Ариех Бен Рои се заема да открие убиеца. Една от оскъдните следи като че ли не пасва с разследването — връзка със стар случай с изчезнал човек в Египет. Озадачен, Бен Рои се обръща за помощ към стария си приятел и съперник Юсуф Халифа от полицията в Луксор.
Макар и изтерзан от лични проблеми и погълнат от друг случай с мистериозно отровени кладенци в Източната пустиня, Халифа се съгласява да помогне на приятеля си.
Онова, което открива, ще промени завинаги живота и на двамата.
Двете разследвания се преплитат и детективите са въвлечени все по-дълбоко в зловеща мрежа от насилие, тормоз, корпоративни престъпления и антикапиталистически терористични групи. А в сърцето на тази мрежа се намира Лабиринтът — древна загадка отпреди три хилядолетия, която вече е взела живота на двама души, а скоро ще отнеме и още…
Изпърпори с устни и се изкикоти.
— Мисля, че е по-добре да започваме — превзето заяви адвокатката.
Надзирателят посочи бутон на стената, с който да го извикат при нужда, след което ги остави и заключи вратата. Кременко тръгна небрежно към масата и се настани до адвокатката си.
— Да позвъня за шампанско? — попита той, кимна към бутона и отново се изкикоти.
Без да обръща внимание на думите му, адвокатката си погледна часовника, наведе се напред, включи диктофона и го плъзна по масата, за да бъде на еднакво разстояние от Кременко и Бен Рои. Назова мястото, датата, часа и имената на присъстващите в стаята, облегна се и даде знак, че разговорът може да започне.
— Само за протокола бих искал да отбележа, че по-младият детектив има наистина прекрасна кожа — изкиска се Кременко.
Зиски се усмихна и невъзмутимо сложи крак върху крак. Бен Рои извади на масата папката и започна:
— Господин Кременко, неотдавна…
— Генадий, моля. Тук всички сме приятели.
— Неотдавна сте били посетен от журналистка на име Ривка Клайнберг.
— Нима?
— Да.
— Щом казвате. Напоследък паметта ми за нищо не става. Тукашният въздух май не ми понася. Някак притъпява мозъка.
Бен Рои стисна зъби. Очертаваше се труден един час.
— Ще се опитам да опресня паметта ви, Генадий. На трийсети март госпожа Клайнберг се е обадила с молба да ви посети. Молбата ви е била предадена и вие сте се съгласили.
— Без мое знание — намеси се адвокатката.
— Причината за свиждането е отбелязана като „лична“. Госпожа Клайнберг е посетила затвора на шести юни и се е срещнала на четири очи с вас в тази стая, между един и половина и два и пет следобед.
— Не съм я чукал, уверявам ви — изсумтя Кременко.
— Сега спомняте ли си?
— Странно, но внезапно се сетих. Голяма тлъста кучка с огромни… — Той оформи гърди с ръцете си. — Неприятна гледка. Сигурно съзнанието ми е блокирало спомена.
Адвокатката седеше до него безизразна като покерджия.
— Е, след като го разблокирахме — каза Бен Рои, — ще ми кажете ли какво е правила госпожа Клайнберг тук?
Кременко сви рамене.
— Останах с впечатлението, че е самотна. Сам разбирате — тлъста, не става за чукане, годинките се трупат. Мисля, че искаше малко компания. Видяла лицето ми във вестника, помислила си, че съм свестен тип, решила да си побъбри с мен.
Бен Рои реши да поиграе по свирката му.
— И за какво точно си побъбрихте?
Кременко скръсти ръце на гърдите си, облегна се и се загледа замислено в тавана.
— Момент да помисля. Времето определено си го биваше — беше много горещо за сезона, не мислите ли — и май си спомням, че имаше някаква политическа дискусия — общински избори, ха мацав, дали Ципи Ливни ще си даде задника…
До него адвокатката се стегна и се изчерви. Кременко забеляза смущението й и се ухили.
— Майтапя се. Не разговаряхме за това.
— А стига бе — промърмори Бен Рои.
Кременко бръкна под ръкава на футболната си фланелка и извади пакет „Марлборо“. Измъкна цигара със зъби, взе пъхнатата в кутията запалка, опря лакти на масата и запали.
— Добре, стига с този цирк, да говорим сериозно — каза той и издиша дима към Зиски, който го пропъди с длан. — Жената казва, че иска да говори с мен. Нямам си представа коя е, но си викам защо пък не. Човек се отегчава на подобно място, всяко развлечение е добре дошло. Кой знае, може пък да е хубава, да даде материал за една чекия. Естествено, не даде. Приличаше на шибан самосвал. Много се разочаровах.
Издиша отново облак дим и принуди Зиски да отмести стола си няколко сантиметра назад.
— Извинявай, миличък.
— И за какво искаше да говори с вас госпожа Клайнберг? — попита отново Бен Рои.
— За това-онова.
— И по-точно?
— За бизнеса ми, за момичетата…
Адвокатката моментално се намеси.
— Мисля, че при тези обстоятелства трябва да…
Кременко вдигна пръст и тя млъкна. Дребен, почти незабележим жест, който обаче каза много на Бен Рои. Това беше човек, свикнал да му се подчиняват. Особено жени.
— Спокойно — каза той. — Тук съм, за да помогна на тези господа. Нямам какво да крия и от какво да се срамувам.