Лабиринтът на Озирис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лабиринтът на Озирис». Краткое содержание книги:
Журналистка е брутално убита в арменската катедрала в Йерусалим и детектив Ариех Бен Рои се заема да открие убиеца. Една от оскъдните следи като че ли не пасва с разследването — връзка със стар случай с изчезнал човек в Египет. Озадачен, Бен Рои се обръща за помощ към стария си приятел и съперник Юсуф Халифа от полицията в Луксор.
Макар и изтерзан от лични проблеми и погълнат от друг случай с мистериозно отровени кладенци в Източната пустиня, Халифа се съгласява да помогне на приятеля си.
Онова, което открива, ще промени завинаги живота и на двамата.
Двете разследвания се преплитат и детективите са въвлечени все по-дълбоко в зловеща мрежа от насилие, тормоз, корпоративни престъпления и антикапиталистически терористични групи. А в сърцето на тази мрежа се намира Лабиринтът — древна загадка отпреди три хилядолетия, която вече е взела живота на двама души, а скоро ще отнеме и още…
— Един последен въпрос.
Садек го изгледа кръвнишки.
— В папката от трийсет и първа има писмо от Хауърд Картър, археолога. От него излиза, че в нощта на смъртта си Пинскър е казал на Картър, че е открил нещо. Някакъв обект или място, дълго „цели километри“. Това говори ли ви нещо?
Беше абсолютно сигурен, че старецът ще изгуби търпение. Оказа се, че греши. Садек най-неочаквано се пресегна и сложи ръка на рамото му.
— Чух за вашата трагедия, инспекторе. Моля, приемете искрените ми съболезнования. Надявам се семейството ви да е добре. И да остане добре.
Каза го така, че приличаше по-скоро на предупреждение.
— И да отговоря на въпроса ви, писмото на Картър не ми говори абсолютно нищо. А сега, ако нямате нищо против, трябва да обядвам. Лек път. Повече няма да се видим.
Той впи пръсти в рамото на Халифа, после кимна, отстъпи назад и затръшна вратата в лицето му. Отвътре се чу приглушен пукот — поредната муха се беше изпържила на електрическия убиец на насекоми.
Тел Авив, Израел
Бен Рои направи две бързи отбивки, преди да продължи за Абу Кабир.
Първата беше до приюта „Хофеш“ в Петах Тиква, за да остави играчките, които бе купил от детския магазин в Йерусалим. Не направи голямо представление, просто остави торбите на дежурния при портала и го помоли да се погрижи децата от приюта да ги получат. Човекът искаше да се обади на Мая Хилел, но Бен Рои каза, че бърза и си тръгна. Не искаше Хилел да си помисли, че се опитва да я впечатли. Или още по-лошо, че е от мекушавите.
Второто отклонение бе до центъра на Тел Авив, за да вземе Дов Зиски. Той беше в града за уикенда при някакви приятели и го беше попитал дали може да присъства на разговора. Бен Рои нямаше нищо против, макар че се зачуди защо му е на хлапето да си губи деня с боклуци като Кременко.
Зиски го чакаше пред хотел „Гранд Бийч“ на „Нордау“. Беше облегнат на една улична лампа, облечен с тесни джинси, тясна бяла тениска, сандали и слънчеви очила. Бен Рои спря до тротоара и отвори вратата.
— Да не би да ходиш в шул облечен така? — попита той, когато Зиски се качи на предната седалка, следван от дъх на афтършейв.
— Разбира се.
— Миришеш като момче под наем.
— Казват, че благовонията били угодни на носа Господен.
Зиски затръшна вратата и подаде на Бен Рои хартиена торбичка.
— Обяд.
Бен Рои подуши и се ухили.
— Казват също, че латке са угодни на носа шефски! Добро момче.
Извади една пирожка, захапа я и зави по „Ха Яркон“. Известно време пътуваха мълчаливо.
— Доста момчета под наем ли си душил? — попита Зиски.
Спогледаха се и избухнаха в смях.
Затворът „Абу Кабир“, известен също като „Яфа Хилтън“, се намираше в южния край на града, непосредствено до Националния център по съдебна медицина, където беше направена аутопсията на Ривка Клайнберг. Внушителната триетажна сграда с решетки на прозорците и голяма наблюдателна кула в единия ъгъл беше заобиколена от варосана стена с бодлива тел отгоре. Някоя чувствителна душа беше дала идеята да украси стената с теракотени скулптури в опит да й се придаде малко по-приветлив вид. За Бен Рои това си бе чиста загуба на време и пари. Затворът си е затвор, така че, ако не махнеш стената, решетките и вратите, няма как да го направиш по-весело място.
Спряха на паркинга до плъзгаща се стоманена врата. Дежурният ги пусна и се обади в основната сграда да обяви пристигането им. Две минути по-късно се появи друг надзирател и ги поведе към комплекса.
— Адам Хебер тук ли е? — попита Бен Рои, докато прекосяваха бетонния двор. Имаше предвид приятеля си, който работеше тук.
— В момента поема нощни смени — отвърна надзирателят. — Праща ви много поздрави. Каза, че се надява да се позабавлявате.
— Голяма тръпка ще бъде, сигурен съм — изсумтя Бен Рои.
Стигнаха основната сграда и оставиха яркото слънце зад себе си. Наложи се да попълнят разни формуляри, след което надзирателят ги поведе по сумрачен коридор, през вътрешния двор, покрит с мрежа отгоре, и към следващото крило. Чуваха се радиоприемници и бъбрене. Някъде над тях някой заудря с тенекиено канче по решетките. Не се виждаха никакви хора. Всеки път, когато влизаше в затвор, Бен Рои имаше изнервящото чувство, че шумовете в тях са дело не на човешки същества, а на самата сграда.
Спряха пред някаква врата и надзирателят пъхна ключ в ключалката.