Лабиринтът на Озирис

— Стигнахме — каза той. — Ще ида да доведа затворника. Адвокатът му вече е тук.

Отвори вратата и се отдръпна, за да им направи място да влязат. Покрит с линолеум под, прозорец с решетки високо на стената, дървена маса с гарафа вода, картонени чашки и пепелник. От отсрещната страна на масата седеше висока, елегантно облечена жена на средна възраст. Лицето й бе някак обтегнато и изпито, сякаш чертите й бяха натъпкани в по-малко от необходимото пространство. Двамата детективи седнаха.

— Поисках неофициален разговор — каза Бен Рои, след като вратата зад тях се затвори и ключалката изщрака. — Не му е нужна юридическа консултация.

— Клиентът ми предпочита всичко да бъде прозрачно.

— Жалко, че това не се отнася и за бизнес делата му.

Жената цъкна с език и сплете пръсти. Нямаше брачна халка. Явно беше една от онези побъркани на тема кариера жени, дотолкова отдадени на каузата да измъкват боклуци като Кременко от пандиза, че нямаха време за семейство. Или това, или беше лесбийка. Така или иначе не му харесваше. Цялата й порода не му харесваше. Арогантни, безскрупулни същества, които се прибираха всеки ден у дома радостни, че са направили полицаите да изглеждат като идиоти и са помогнали на поредната гадина да излезе на улицата. Тъпа кучка.

— Надявам се всичко това да мине цивилизовано — каза тя. — Дъщеря ми има рожден ден и предпочитам да се прибера у дома в добро настроение.

Добре де, случваше се да сгреши в преценките си.

— И тъй, ето ги основните правила — продължи жената. — Клиентът ми се съгласи да отговори на въпросите ви и да ви окаже помощ в разследването, стига да е по силите му. В замяна ще искаме от вас да ограничите въпросите си в рамките на темата и тъй като господин Кременко официално не е посочен като заподозрян по вашия случай, нито е осъден за някакво друго престъпление, да се отнасяте към него с уважение и вежливост.

— Трябва ли да му сменя и пеленките?

— Пораснете, детектив. И го направете бързо, ако не искате разговорът да приключи още сега.

„Да ти го начукам, помисли си той.“

— А това е?

Тя кимна към Зиски. Бен Рои го представи.

— Молбата за разговор беше само от вас.

— Той просто присъства. Искам да го въведа в занаята. Да му покажа колко са важни уважението и вежливостта.

Тя се усмихна малко кисело.

— Добре, ще го позволя. — Записа данните на Зиски в бележника си, извади диктофон и го постави на масата. — Ще записвам разговора и записът ще бъде законно доказателство, ако решите да прекрачите границите. Освен това ще следя за времето. Мисля, че уговорката е за шейсет минути.

— Правилно мислите.

— Да се придържаме към уговорките.

Предварителните уточнения приключиха и тя се облегна назад и скръсти ръце. Някъде отдалеч се разнесе музика. Бен Рои едва устоя на изкушението да я попита дали не иска да потанцуват.

Минаха около две минути, после по коридора се чуха стъпки и ключалката изщрака. Вратата отново се отвори и субектът на разговора влезе в стаята. Адвокатката се изправи; двамата детективи останаха седнали.

Сводниците и трафикантите са с най-различни форми и размери и с различен етнически произход, но ако имаше някакъв стереотип, Генадий Кременко определено попадаше на сто процента в него. Едър мъж с наднормено тегло и оплешивяваща глава, с двойна гуша и подпухнали очи, той съчетаваше сърдечно добродушие и скрита заплаха. Беше окичен с тежки златни украшения — верижка, гривна, пръстени с плочки — и, за голямо раздразнение на Рои, тъй като това бе неговият отбор, носеше фланелка в бяло и зелено на „Макаби Хайфа“. На ръката му имаше татуировка на момиче с разтворени крака, крайниците, тялото и главата бяха запълнени със зелено мастило, а вулвата бе подчертана в розово.

— Я, колко уютно било тук — изкиска се той. Говореше със силен източноевропейски акцент. — Винаги се радвам да се срещна с нашите храбри момчета в сини униформи. Особено ако са толкова хубави.

Ухили се на Зиски, но той изобщо не реагира.

— Бих ви прегърнал и двамата, но за съжаление…

Вдигна ръцете си, които бяха закопчани.

— Не мисля, че има нужда от белезници — обади се адвокатката.

Надзирателят погледна към Бен Рои и той кимна. Белезниците бяха свалени.

— Не мога да ги виня — разсмя се Кременко, като разтриваше китките си. — Достатъчно е само да ме погледнете, за да разберете, че съм обучен убиец. Преди две години видях сметката на цял танков полк с едно изпърдяване.