Страна на сенките

— Нощта е царството на подсъзнанието, което ни освобождава от всички ограничения и забрани, които си поставяме през деня — всичко, което блокираме, не приемаме, казваме си, че е невъзможно, защото смятаме, че свръхестествени неща не съществуват. А в действителност вселената е едно магическо място, тайнствено и много по-голямо, отколкото си мислим — и изпълнено с какви ли не създания и явления, включително свръхестествени. И от тях ни дели съвсем тънка преграда от енергия. Зная, че навикът им да общуват чрез символи е много объркващ, а и не мога да преценя доколко причината за това е в нас самите и начинът ни да възприемаме информацията и доколко у тях и ограниченията на онова, което могат да споделят с нас.

Поемам си дълбоко въздух. Цялото ми тяло трепери, макар че всъщност изобщо не ми е студено. По-скоро ме побиват тръпки, все едно съм видяла призрак — а за това са виновни както думите му, така и самото му присъствие. И начинът, по който ме кара да се чувствам. Но не ми е студено. Точно обратното, ако трябва да съм честна.

После мисълта ми скача към съня и започвам да се питам какво ли е имала предвид Райли със стъкления затвор. И защо аз виждах Деймън, а той мен — не? Опитвам се да проумея загадката, все едно съм на упражнение по английски език или съм попаднала на кодирано чрез символи послание в книга. Дали не значи, че Деймън се е заблудил и не може да види онова, което е пред него? И ако е така, какво следва?

— Това, че ти не виждаш нещо, не значи, че то не съществува — гласът му е единственият звук, който съществува в тази застинала, безмълвна нощ.

Кимам в съгласие и си мисля, че знам това по-добре от всеки друг. Той продължава да говори за измеренията, задгробния живот, за това, че времето е едно измислено от хората понятие, което не съществува в действителност… А аз не мога да спра да се чудя какво ли ще направи, ако го заведа. Ако просто се протегна, стисна ръката му, затворя очи и го отведа в Съмърленд да му покажа колко е прав и колко по-грандиозно е всичко…

И той ме хваща. Отново ме улавя да поглъщам с очи гладката му загоряла кожа, златистите кичури край лицето му, белега, който разсича веждата му на две. Осъзнавам го, когато най-накрая срещам очите му — тези наситенозелени, невероятни очи — така разбиращи и толкова дълбоки. Не мога да издържа на силата и настойчивостта им и бързо извръщам поглед.

— Евър — гласът му е нисък, напрегнат, а ръката му се протяга към мен. — Евър, аз…

Но аз поклащам глава, обръщам се и забързано се качвам в колата си. Докато се измъквам от тясното пространство зад магазина, хвърлям поглед в огледалото за обратно виждане. Не се учудвам, когато го съзирам — застинал на същото място с поглед, който неотклонно ме следи и в който се чете копнеж.