Страна на сенките
- Автор: Ноэль Алисон
- Серия: Immortals #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-954-685-853-5
- Переводчик: Яна Маркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Страна на сенките». Краткое содержание книги:
Решена да се пребори с това проклятие, Евър се отдава на усърдно изучаване на магията и неочаквано получава помощ от мистериозния зеленоок Джуд. И макар с Джуд да се познават отскоро, Евър го чувства подозрително познат и близък. Въпреки безспорната си вяра в Деймън, Евър се усеща опасно привлечена към Джуд, който има магическа дарба и пази миналото си в тайна.
Евър винаги е вярвала, че Деймън е нейната вечна половинка… и продължава да го вярва. Но когато Деймън се отдръпва, за да я спаси от мрака, надигащ се в душата му, Евър все по-силно се привързва към Джуд и това поставя на изпитание любовта й към Деймън по-силно от всякога.
Абсолютно нищо, което да ми е от полза.
— Има ли нещо, с което да ти помогна? — пита ме той, като вижда поражението в погледа ми.
Каня се да поклатя глава отрицателно, но се спирам насред движението. Ами ако… всъщност има такова?
— Тя тук ли е? — сдържам дъха си и го гледам напрегнато. — Райли… виждаш ли я в момента?
Той хвърля поглед вдясно от мен, после поклаща глава:
— Съжалявам — и свива рамене. — Не съм я виждал, откакто…
Гласът му заглъхва, но и двамата знаем какво е премълчал. Не я е виждал от вчера, когато Деймън ни хвана да се прегръщаме на плажа — момент, който ми се иска да забравя.
— Добре, тогава… как точно можеш да научиш някого да вижда духове?
Поглежда ме за миг, като потрива брадичката си с юмрук, а очите му внимателно изучават моите.
— В действителност не е задължително да уча някого да ги вижда. — Той се обляга назад и качва ходилото на единия си бос крак върху коляното на другия. — Всеки човек е различен — с различни дарби и способности. Някои са надарени по рождение с паранормално зрение — способни са да виждат… или пък имат слух за свръхестественото — могат да чуват. А може и да притежават свръхестествена сетивност — това значи, че могат да…
— Усещат.
Кимам с глава — зная накъде води това предисловие и съм нетърпелива да стигнем по-скоро до важната част, до същността — онова, което ще помогне на мен.
— Добре, а ти какъв си? Какви са твоите способности?
— Владея и трите. А, да — също така и подушвам присъствието им. — Той се усмихва — бърза, лека усмивка, която буквално озарява стаята — и кара стомаха ми да се свие на топка. — Вероятно и при теб е така. Тоест, сигурно и ти притежаваш и четирите способности. Номерът е да увеличиш скоростта на вибрациите си. Убеден съм, че след това…
Спира, защото е осъзнал, че съм изгубила връзката след споменаването на думата „вибрации“. Затова опитва по-отдалеч:
— Знаеш, че всичко е енергия, нали?
Този въпрос моментално ме връща към онази нощ на плажа, само преди няколко седмици, когато Деймън говореше за абсолютно същите неща — за енергията, вибрациите и така нататък. Спомням си как се чувствах тогава и колко бях уплашена.
Поглеждам към Джуд, чиито устни продължават да се движат, докато обяснява за енергията, вибрациите и способността на душата да продължи напред, формите на съществувание, които приема. Аз обаче не го чувам наистина. Мисля само за нас тримата — за Деймън, него и мен — и се питам как се вписваме във всичко това. И как ще успеем да се справим.
— Какво мислиш за предишните животи? — прекъсвам го. — Нали се сещаш, за преражданията. Вярваш ли в такива неща? Смяташ ли, че хората наистина имат карма — проблеми и действия, останали недовършени от предишен живот, които трябва да повтарят отново и отново, докато ги разрешат и извършат по правилния начин?
Изчаквам реакцията му със затаен дъх. Чудя се какво ще отговори, дали си спомня нещо за нас и кои сме били преди.
— Защо не? — свива рамене той. — Кармата определено съществува и управлява всичко. Ако не се лъжа, Елинор Рузвелт казва, че няма предишен живот, в който би се чувствала по-странно, отколкото в настоящия си. Кой съм аз да споря със старата Елинор? — и се разсмива високо.
Изправям гръб и се вглеждам в него. Иска ми се да знаеше за споделеното ни минало и обвързаността ни. Най-малкото, за да свалим картите на масата, да извадим истината наяве — така бих могла да се върна при Деймън и да му кажа, че всичко е приключило. Предполагам, че всъщност е моя работа да пришпоря събитията, така че си поемам дълбоко въздух и питам:
— Чувал ли си някога името Бастиаан де Коол?
Той ми хвърля кос поглед и присвива очи.
— Бил е холандец… художник, който, ъъъ, нарисувал е разни неща и… — тръсвам глава и отклонявам погледа си.
Чувствам се глупаво, че повдигнах въпроса. Наистина, какво повече бих могла да кажа? „Ами, просто за информация, ти си бил Бастиаан — преди няколкостотин години. А моделът, който си рисувал, съм била аз!“
Някак не върви да го изтърся.
Джуд седи пред мен с извити в ъгълчетата устни и изпънати рамене, като очевидно няма никаква представа какво целя с думите си. И тъй като не искам нито да го водя в Съмърленд, нито да пресъздавам галерията, в която е изложена картината му, оставам без път, по който да продължа. Ще трябва да се откажа от тази идея и просто да изчакам трите ми самотни месеца да изтекат.