Забравените

— Защо? — отвърна на погледа му тя. — Защото спахме заедно?

— Не мога да се сетя за друга причина.

— Толкова ли е важно това за теб?

— Предполагам, че за теб не е.

— Не се обиждай, Джон, но все пак живеем в двайсет и първи век. При мъжете открай време е така, но и на жените вече им се случва да се поддадат на желанието без никакви други причини.

— Ясно — бавно кимна той.

— Чувстваш се употребен, а? — внезапно се засмя тя.

Той втренчено я погледна, после също се усмихна.

— Хвърляш камъни по мъжката психика.

— Беше крайно време, не мислиш ли?

— Аз не съм типичен представител на „силния“ пол.

— Точно затова те харесвам. Да вземем например Ландри…

— Какво за нея?

— Тя е млада и съблазнителна. Няма никакво съмнение, че иска да те вкара в леглото си. В същото време обаче е набелязан обект за всички останали ченгета в участъка.

— Сигурно — сви рамене той.

— Да не мислиш, че в Министерството на отбраната е различно?

— Я повтори?

— Отнесла съм си порцията пощипвания по задника от страна на цялата гама генерали, включително и онези с четири звезди на пагона — усмихна се тя. — В Уест Пойнт беше същото, само че там това вършеха инструкторите и дървеняците с ниски чинове, които бяха командири на отделенията. Да не говорим за бойните учения и посещенията ми в Близкия изток, където имах чувството, че водя война срещу двете страни едновременно.

Тя вдигна чашата чай и го погледна.

— Изненадан ли си?

— Ако трябва да отговоря по устав — да, изненадан съм.

— А личният ти отговор?

— Знаеш го. Той няма нищо общо с устава.

— Обект на мръсни оферти, на натиск, заплахи и дори на физически посегателства. Добре дошла в „мъжкия свят“, така ли?

Той се облегна на масата. Пръстите му се свиха във внушителни юмруци.

— За тези гадости си има съответните процедури и наказания, Джули. Не си длъжна да ги търпиш. Все пак живеем в двайсет и първи век, както посочи преди малко.

— Така е. Но в известен смисъл този век по нищо не се различава от предишните. Независимо колко са просветени, мъжете си остават мъже. Може да бъдат заплашвани с обвинения и военен съд, с провалени кариери и бесни съпруги, но въпреки това ще продължават да го правят с убеждението, че ще им се размине. Това мислене никога няма да се промени.

— И затова ти го приемаше, така ли?

— Не съм казала такова нещо — тръсна глава тя и вдигна юмрук. — Понякога се примирявах, понякога удрях с коляно в топките. В други случаи стигаше само един предупредителен поглед. Е, имаше и писмени оплаквания, и разбити кариери. Но понякога премълчавах и не предприемах нищо. Просто се държах на дистанция.