Жестокият месец
- Автор: Пенни Луиза
- Серия: Разследванията на инспектор Гамаш #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-619-151-276-8
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Жестокият месец». Краткое содержание книги:
Пролет е и в идиличното планинско селце Трите бора всичко се пробужда за нов живот. Но април се оказва жесток и безмилостен. Преди да отключи вратите към дългоочаквано ново начало, месецът поднася смърт.
Навръх Великден няколко от жителите на селцето се събират в прокълнатото имение на хълма, за да проведат спиритичен сеанс и да очистят старата къща от злото. Но вместо да прогонят духовете от нея, помагат за създаването на още един. Забележителна жена, обичана от всички в околността, умира от страх по време на сеанса. Освен ако не е убита…
Легендарният инспектор Арман Гамаш от квебекската полиция отново поема към Трите бора заедно с екипа си от млади специалисти, за да разплете мистерията. Но сега самият той се бори с призраци от миналото си и с твърде реални врагове от настоящето. И някои от тях може да са в собствения му екип
– И тя е...?
– Енергията. Изглежда, че Земята излъчва повече енергия по тези линии. Някои – Жана се наведе напред и се огледа, за да се увери, че никой не ги слуша –не вярват в това.
– Не – прошепна съзаклятнически Гамаш. Взе брошурата. – Някой ви познава достатъчно добре, за да се досети какво ще ви привлече тук.
И този някой е искал медиумката да дойде в Трите бора точно по Великден. За да призове и създаде духовете на мъртвите.
Рут Зардо също не спеше, но тя изобщо не си беше лягала. Седеше сред белите градински пластмасови мебели, които наричаше своя „кухненска гарнитура“, и гледаше втренчено фурната. Беше я включила на най-ниската температура. Достатъчно, за да им е топличко на Роза и Лилия.
Казаното от Габри не беше вярно. Абсурдно бе едно просто счупване на черупката да навреди на Лилия. Рут не ѝ помогна много, само леко пукна яйцето – колкото да покаже на патето какво да направи.
Старицата стана и като се бореше с недоволните си колене и с бедрената става, докуцука до печката. Инстинктивно поднесе набръчканата си, осеяна с изпъкнали вени ръка към електроуреда, за да се увери, че още работи, но не се е нагрял прекалено.
После се наведе над мъничетата, за да провери дишането им.
Лилия изглеждаше добре. Дори май беше пораснала. Рут беше сигурна, че я видя да повдига и спуска гърдичките си. После бавно се върна на белия пластмасов стол. Вгледа се в тенджерата във фурната. След малко придърпа бележника към себе си.
Щом дойдоха тялото ми да свалят
(зини уста, цъклете се очи),
отрязаха въжето и с уплаха дива
(о, ужас!) установиха,
че съм още жива.
Пак си представи как розовата главица и жълтата човка се показват през черупката. Беше сигурна, че мъничето я погледна и изкряка. Повика за помощ. Беше чувала, че гъсетата се привързват към първото, което видят. Не беше подозирала обаче, че обратното също важи. Тогава, неспособна да гледа безучастно, Рут протегна ръка. Счупи черупката. Освободи Лилия.
Как можеха да твърдят, че е сгрешила?
Остави химикалката и облегна глава на ръцете си. С кокалести пръсти почеса късата си бяла коса. Опита се да обуздае мислите си, да не им позволи да се превърнат в чувства. Но беше твърде късно. Знаеше го.
Знаеше, че добротата убива. През целия си живот го подозираше, затова винаги се стараеше да е студена и жестока. Отговаряше на добротата с хапливи забележки. Зъбеше се на усмихнатите лица. Изкривяваше всяко добронамерено и грижовно дело и го превръщаше в атака. Отблъскваше всеки, който се държеше мило и състрадателно към нея.
Защото ги обичаше. Обичаше ги с цялото си сърце и не искаше да ги нарани. Защото цял живот знаеше, че ако искаш със сигурност да нараниш някого, да го съсипеш и осакатиш, просто трябва да проявиш доброта. Ако човек е изложен на нея, умира. Рут искаше да ги научи да се пазят, дори ако трябваше да е вечно сама. Изолирана от всяко човешко докосване.
Разбира се, чувствата ѝ трябваше да се проявят някак, затова, когато беше около шейсетте, върволицата от думи, навила се като змия в нея, излезе. Под формата на стихове.
„Жана беше права, разбира се – помисли си Рут. – Аз вярвам. В бог, в природата, в магията. В хората.“ Не познаваше по-вярващ човек от себе си. Вярваше във всичко. Погледна стиха, който бе написала.
Обесена за нещо,
което никога не съм казвала,
сега мога да кажа всичко,
което искам.
Рут Зардо взе патето, което вече не се нуждаеше от нейната топла, чиста кърпа. Главицата на Лилия увисна на една страна, очите ѝ погледнаха безжизнено майка ѝ. Рут повдигна крилцата, като се надяваше, че мъничето може да ги размаха.
Но Лилия беше мъртва. Убита от добротата.
Преди не бях аз вещица.
Но вече съм една от тях.
Клара беше в ателието от полунощ. Рисуваше. Едно особено чувство я бе обхванало още по време на вечерята. Не идея, нито дори мисъл. Чувство. Случило се бе нещо важно. Не беше изречено, не съвсем. Беше нещо повече. Поглед, усещане.
По-късно Клара се измъкна от леглото и буквално хукна към платното. Застана на известно разстояние от него и го гледа няколко минути. Видя го каквото беше в момента и каквото можеше да бъде.
После взе четката.
Бог да поживи Питър, че даде идеята за партито. Без него тя още щеше да е в творческа безизходица.