Жестокият месец

– Хайде бе. За да накара вещиците да празнуват Рождество? – изсумтя Рут. – Не се ли мислите за по-важни, отколкото сте в действителност?

– Абсолютно. В течение на столетия църквата изобщо не се интересувала от нас, освен може би като подпалки за клади, както сама знаете.

– Какво искате да кажете? Какво се предполага, че знам?

– Вие многократно описвате древните вярвания. Темата се появява в много от стихотворенията ви.

– Четете прекалено много, Жана д’Арк.

Аз бях обесена, защото сама живеех,

защото имам сини очи и загоряла кожа...

О, да, и заради гърди налети...

Когато демони се търсят,

така избират изкупителните жертви.

Жана изрецитира стихотворението, като внимателно наблюдаваше Рут.

– Да не би и Рут да е вещица? Това ли искате да кажете? – попита Габри.

Набръчканата стара поетеса се наежи, но Жана бързо отвлече вниманието от нея.

– Според философията на уика старите жени съхраняват мъдростта, лековете, древните сказания. Те са пазителките.

– Вярно е, всички се пазят от нея – обяви Габри и останалите прихнаха да се смеят, дори Жана се усмихна.

– В древността повечето хора били езичници и празнували старите празници. Юл и Остара. Пролетното равноденствие. Великден. Вие извършвате ли ритуали? – обърна се Жана към Мирна.

– Случва се. Празнуваме равноденствието и понякога окадяваме. Някакъв миш-маш от индиански и езически ритуали.

– Пълна каша – намеси се Рут. – Била съм на такива изпълнения. Два дни смърдях на изгоряла салвия. Хората в аптеката помислиха, че се друсам.

– Понякога магията действа – каза Мирна на Клара през смях.

– Вечерята! – провикна се Питър от кухнята.

Когато отидоха там, вече бе сложил тенджерите с яхнията и зеленчуците на масичката за сервиране, при чиниите. Клара и Бовоар обиколиха и запалиха свещите, наредени из цялата кухня, и когато всички седнаха, помещението вече беше като затъмнен планетариум, пълен с точкови лампички.

Когато напълниха чиниите с агнешка яхния, овчарски пай, пресен хляб и гладко, пухкаво картофено пюре със зелен фасул, всички се настаниха удобно и се разприказваха за градини, за бурята, за женското дружество към англиканската църква и за състоянието на пътищата.

– Обадих се на Хейзъл да поканя и тях, но ми отказа – съобщи Клара.

– Тя почти винаги отказва – отбеляза Мирна.

– Наистина ли? – попита Оливие. – Не съм забелязал.

– И аз не съм – призна Клара, като си взе още пюре. – Но сега, като се замислям, след смъртта на Мадлен се опитахме да я каним, но тя не искаше и да чуе.

– Има такива хора – каза Мирна. – Винаги са готови да помагат на другите, но не желаят да приемат помощ от никого. Жалко, наистина. Сигурно преживява ужасен период. Не мога да си представя какво ѝ е.