66 градуса северна ширина

— Не — каза Гудни, все още смръщена.

— А Маркус? — попита Арни. — Не е ли искала да говори с него? Поне за лека нощ снощи.

— Не. Опитах се да й се обадя на мобилния, но беше изключен.

— Това не ти ли се струва странно?

Гудни въздъхна.

— Да, малко. Тя иначе винаги се обажда, когато са с Бьорн. Най-вече да се чуе с Маркус. Тя добре ли е?

— Не знаем — каза Арни. Видя как очите на Гудни се разшириха. — Смятаме, че е в Грундарфиордур с Бьорн или поне е била там. Видели са Бьорн да товари пикапа си с провизии. Къде може да са отишли, според теб?

— Знам ли? На къмпинг сигурно. Или я е извел с лодката. Не знам.

Арни прецени, че думите на жената говореха за искрено неведение относно това къде е дъщеря й.

— Дали са се скарали нещо, как мислиш?

— Не — каза Гудни, — или поне аз не знам. Според мен те не се карат.

Арни повдигна учудено вежди. Доколкото знаеше от опит, двойките винаги се карат.

— Харпа се възхищава от Бьорн — обясни Гудни, — и разчита на него. Тя изкара много тежка година. Първо остана без работа, после приятелят й се самоуби. Бьорн й беше опора през цялото време.

Арни разбра, че няма да научи нищо повече от майката на Харпа. Явно Харпа не й е казала за истинския си проблем.

— Мъжът ти ли намери бележката?

— Да.

— Той тук ли е?

— Да, нещо майстори в гаража.

— Може ли да говоря с него?

Гудни поведе Арни от кухнята към задната част на къщата.

— Връзва мухи в момента — каза тя. — Много е добър с мухарката. Вече не може да излиза за риба в океана, та това му е заместител. Наскоро ходи да лови за няколко дена.

Ейнар, бащата на Харпа, изобщо не приличаше на нея. Беше набит, силен мъж със сива коса, сурови сини очи и загорялото лице на човек, прекарал десетилетия върху вълните на Атлантика.

Нещо в езика на тялото му докато се запознаваха подсказа на Арни, че Ейнар знае повече за Харпа, отколкото жена му. Посещението не го изненада. Той знаеше, че дъщеря му е загазила.

— Може ли да поговоря с мъжа ти насаме? — попита Арии.

Гудни се поколеба, но излезе от гаража.

Арни погледна над рамото на Ейнар, където наистина имаше приспособления за правене на стръв — видя нещо, хванато в менгеме и една лупа. Арни го огледа: няколко сиви перца, омотани на кукичка.

— Не ми прилича на муха — каза той.

— Ти не си сьомга — отвърна Ейнар.

— Така е.

— Ловил ли си на муха? — попита Ейнар.

— Не. Не ми е по джоба — каза Арни.

— То поевтиня от една-две години, от кризата. Но пък и хората обедняха. Вече не мога да си позволя да ходя по хубавите реки.

— Жена ти каза, че тъкмо се връщаш от риболов. Хвана ли нещо?

— Хванах. По-трудно е, когато има малко риба, но и по-интересно. Стига да хванеш нещо. Този път ми излезе късметът. Заповядай, седни.

Арни седна на единия пластмасов стол, а Ейнар махна макаричка тел от другия и се настани срещу него. Арни огледа гаража. Нямаше място за кола, бе пълен с инструменти и какво ли не още, включително и комплект стикове за голф в единия ъгъл — убежище за един пенсионер, когото го сърбяха ръцете.