Платинената карта

— Нека се върнем към нашите овни.

Сидоренко иронично изхъмка.

— Както вече ви казах, ония овнета са яки и опитни. Да смачкат някого е все едно да пушат по цигара.

— Можеш ли да влезеш в контакт с тях и да ги преслушаш относно моята работа?

Сидоренко се замисли.

— Абе, общо взето, мога… Въпросът е в цената.

— Колко искаш? — попита направо Денис.

Сидоренко извади от джоба си химикалка, драсна няколко цифри върху салфетката и я побутна към Денис.

Той я изгледа небрежно и поклати глава.

— Не. Тая работа не струва толкова.

— А колко?

— Два пъти по-малко.

Сидоренко почеса хилавата си шия, замислено пошава с вежди и най-сетне кимна съгласно.

— Добре, началник. Разбрахме се. Ще ти се обадя, щом свърша работата.

Михаил Рябчук, един от биячите на Десантника, обядваше в кръчма с една класа по-високо от онази, в която се срещнаха Денис и Юрий Сидоренко. Когато Сидоренко се приближи до масата му, той бавно вдигна поглед от чинията и присви очи.

— Какви хора виждам! — каза Сидоренко, сядайки до Рябчук. — Здрасти, Мишаня! Какво си увесил гривата, да не би да не се радваш, че ме виждаш?

— Здрасти, ако не се шегуваш. — Рябчук изтри длан със салфетката и подаде ръка на Сидйренко. Той я стисна и взе менюто от масата.

— Я да видим с какво хранят тука?

— Каквото ти душа иска — отговори Рябчук. — А ти к’во си такъв наперен? Да не си напушен или си му шибнал стотак?

— Аз, когато съм напушен — ставам кукуряк — отговори Сидоренко, плъзгайки поглед по менюто.

— Аа… — проточи Рябчук. — Значи си му цапнал?

Сидоренко кимна.

— Аха. С Валка Рижия му треснахме по коняче. Дъщеря му имала днес рожден ден.

— Той к’во, дъщеря ли има?

— Има.

Рябчук учудено изсумтя.

— А стига, бе — каза той и философски добави: — Животът тъй си минава покрай тебе, а ти нищо не разбираш от него, мамка му.

— Така си е — кимна Сидоренко. Той затвори менюто и го отмести встрани. Леко се наведе към Рябчук и тихо каза: — Накратко казано, Миня, има една работа… — Той се огледа наоколо и продължи: — Общо взето, има интифа да смъкнем три бона в грийн от раз. Само че трябва да поседим един ден в точката!

— К’ва е точката? — попита Рябчук, без да прекъсва яденето си.

— Абе някакви приходящи са скочили на куфарджиите. Търсят балами.

— И к’во?

— Ми к’во. Трябва да им се изрепчим. Да се повъртим там, едно-друго. Да се усетят, че мястото е наше.

— Тъй, тъй. — Рябчук взе салфетката и обърса мазната си уста. — И кога?