Немското дете [bg]

Дълго бяха пазили тайната. Той и Брита. Бяха я споделяли, укривали, изкупвали. Той поне така си беше мислил. Ала когато тя се разболя и защитата й започна да се руши, в момент на ясно прозрение той си даде сметка, че стремежът към изкупление е безнадежден. Рано или късно времето и съдбата застигаха човека. Невъзможно бе да се скриеш. Невъзможно бе да избягаш. Глупаво бяха вярвали, че е достатъчно да живеят добър живот, да бъдат добри хора. Да обичат децата си и да ги отгледат така, че и те да са способни на свой ред да даряват обич. И накрая бяха убедили сами себе си, че доброто, което са създали, е затъмнило лошото.

Той беше убил Брита. Защо не можеха да го разберат? Знаеше, че ще говорят с него, ще се интересуват за разни неща, ще го разпитват. Защо не можеха просто да приемат ситуацията?

Той беше убил Брита. И сега не му бе останало нищо.

– Имаш ли представа кой е този човек? Или защо Ерик му е превеждал пари през всички тези години? – попита Ерика, когато вече бяха пред Гьотеборг.

Мая се беше държала прекрасно, седнала на столчето си на задната седалка, и тъй като бяха тръгнали от къщи малко преди осем и половина, беше едва десет, когато влязоха в града.

– Не, разполагаме единствено с информацията, която ти вече видя. – Патрик посочи с брадичка към документа в прозрачен джоб, който Ерика държеше в скута си.

– Вилхелм Фриден, Васагатан 8, Гьотеборг. Роден на 3 октомври 1924 година – прочете на глас Ерика.

– Само толкова знаем. Говорих накратко с Мартин снощи и той не беше открил негови контакти във Фелбака, няма и полицейско досие. Нищо. Така че е просто изстрел в тъмното. Като стана дума за това, в колко часа е срещата ти с човека за оня медал?

– В дванайсет в неговия антикварен магазин – отвърна Ерика и докосна джоба си, където беше прибрала медала, увит в парче мек плат.

– Искате ли с Мая да изчакате в колата, докато аз поговоря с Вилхелм Фриден, или предпочитате да се разходите? – попита Патрик, когато спря на паркинг на Васагатан.

– Ама как така? – обиди се Ерика. – Искам да дойда с теб, естествено.

– Не може. Ами Мая? – притеснено възрази Патрик, макар да знаеше накъде върви този разговор.

И как ще завърши.

– След като може да я водиш по местопрестъпления и в полицейския участък, значи може да дойде с нас при човек, който е над осемдесетгодишен – отсече тя и тонът й даваше ясно да се разбере, че няма място за обсъждане.

– Добре – въздъхна Патрик.

Знаеше, че е победен.

Позвъниха на врата на третия етаж в старата жилищна сграда, датираща от началото на века. Отвори им малко над шейсетгодишен мъж. Изгледа ги въпросително.

– Да? Мога ли да ви услужа с нещо?

Патрик извади полицейската си карта.

– Казвам се Патрик Хедстрьом и съм от полицията в Танумсхеде. Имам няколко въпроса относно човек на име Вилхелм Фриден.