Немското дете [bg]

Франс тъкмо се канеше да излиза, когато Мартин го срещна на прага на апартамента му.

– С какво мога да ви бъда полезен днес? – попита любезно той.

– Имам няколко допълнителни въпроса.

– Тъкмо излизах за ежедневната си разходка. Ако искате да говорите с мен, може да ме придружите. Не си променям графика за разходка за никого. Така се поддържам във форма.

Той пое към брега, а Мартин го последва.

– Значи нямате проблем да ви видят с полицай? – подхвърли Мартин с лека усмивка.

– Толкова много време от живота си съм прекарал с тъмничари, че съм свикнал с подобна компания – отвърна той с шеговити искрици в очите. После стана сериозен. – Добре, какво искахте да ме питате?

Мартин трябваше да подтичва, за да е в крак с него. Старият човек вървеше с бърза и енергична стъпка.

– Не знам дали сте чули, но имаше ново убийство във Фелбака.

Франс забави темпото за момент, после отново се върна към ритъма си.

– Не, не знаех за това. Кой е бил?

– Брита Йохансон – отвърна Мартин и впери изпитателен поглед във Франс.

– Брита? – Франс се обърна да погледне Мартин. – Как? Кой?

– Съпругът й твърди, че той го е извършил. Но аз си имам моите съмнения.

Франс сякаш се стъписа.

– Херман? Но защо? Не мога да го повярвам.

– Познавате ли Херман? – попита Мартин, като се стараеше да не показва колко важен можеше да е отговорът.

– Всъщност не – поклати глава Франс. – Срещал съм го само веднъж. Обади ми се през юни да ми каже, че Брита е болна и изразила желание да ме види.

– Не ви ли се стори малко странно? Предвид, че не сте се срещали цели шейсет години?

Тонът на Мартин ясно показваше колко е скептичен към казаното от Франс.

– Естествено, че ми се стори странно. Но Херман обясни, че тя страда от Алцхаймер, а очевидно е често срещано при пациенти с това заболяване да се връщат към спомени от миналото и да се сещат за хора, които са били важни за тях. А ние израснахме заедно, прекарвахме много време едни с други.

– А другите бяха...?

– Аз, Брита, Ерик и Елси Мострьом.

– И двама от тях са убити през последните два месеца – отбеляза Мартин, задъхан от припкането до Франс. – Не мислите ли, че е странно съвпадение?

Франс се загледа в хоризонта.

– На моята възраст човек е видял достатъчно странни съвпадения, за да знае, че се случват доста често. Освен това казвате, че мъжът й е признал за убийството. Мис-лите ли, че той е убил и Ерик? – Франс погледна Мартин.

– За момента се въздържаме от каквито и да било предположения. Но няма как да не ми направи впечатление, че двама от четворката ви са убити в тъй кратък период от време.

– Както казах, няма нищо странно в съвпаденията. Проста случайност. И съдба.