Кралят [bg]

Лорн почака тя да привърши. А и тя го забеляза, чак когато сложи желязото в огъня, докато пиеше студена вода, която гребна с черпак от една кофа.

— Добър ден — каза тя.

— Добър ден, Нае.

— Жаден?

— Не, благодаря.

Нае отметна глава назад, изсипа един черпак вода върху лицето си и изпръхтя от удоволствие. После се върна при огнището и докато наблюдаваше желязото в горещата жар, рече:

— Извинявай за снощи.

— Няма нищо.

— Не е така. Прекалих. Особено пред Теожен. Както и пред когото и да било друг.

— Да го забравим.

— Тревожех се, Лорн.

— За мен? — попита Лорн. Тя не отговори, само го погледна мрачно под вежди. — Извинявай — каза той.

Настъпи мълчание, после Нае рече:

— Значи имаш син?

Лорн кимна:

— Каел.

— Добре ли е?

— Да.

— С майка си ли е?

— Надявам се.

— Но не си сигурен.

— Не съм.

С едната си ръка Нае размърда желязото в жарта, а с другата задвижи духалото. Помещението се изпълни с приглушен шум като от дишане и ярка светлина оживи огнището, галейки със сянка и огън суровия, белязан профил на младата жена. После Нае пусна дръжката на духалото и размаха нажеженото желязо във въздуха.

— Обичаш ли я? — попита тя, без да отделя очи от цветовете на нагорещения метал.

— Майрин?

— Че кой друг?

— Не. Но ако тя или Каел са в опасност, ще…

Тя го прекъсна.

— Трябва да довърша това — каза тя и се върна при наковалнята.

Хвана чука си, който някога беше на баща ѝ.

Лорн излезе, след него равномерните удари на чука продължиха да отекват в ковачницата.