![Агенцията [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/1/0/agenciyata-bg-download.jpg)
Агенцията [bg]
- Автор: Вандермеер Джефф
- Серия: Съдърн Рийч #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: „Екслибрис“
- ISBN: 978-619-7115-11-6
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Агенцията [bg]». Краткое содержание книги:
„Агенцията“ не е книга, която започва оттам, където е свършилата предишната. Тя е изпълнена с нови удоволствия, с нови герои и ситуации, и е написана по съвсем нов начин. Ако „Анихилация“ е роман за една експедиция, завършила с много странни открития, то „Агенцията“ е шпионски роман, изпълнен със същия тъмен чар… Поради което отчаяно искам да знам каква ще бъде третата книга — дали някаква смесица от двете, един вид среща на „Джурасик Парк“ с Джеймс Бонд или нещо съвсем различно“. Робин Слоун, автор на „Денонощната книжарница на г-н Пенумбра“
Север — натам бе избягала биологът и той знаеше къде точно отива: беше написано в полевите й бележки. Пропастта, която познаваше по-добре сигурно от всеки друг; там, където земята се спускаше в морето, а вълните се разбиваха в скалите. Трябваше само да бъде подготвен. Централата можеше да го застигне, преди да се е добрал дотам. Дебнеше го обаче и нещо още по-мрачно и голямо; и тъкмо това беше убийственият майтап. Че онова, което се опитваше да застигне всичките, щеше да бъде още по-безмилостно; щеше да ги разпитва, докато не се превърнат в крехки, кухи люспи, като изстискана и оставена на слънце кърпа.
Освен ако не стигнеше навреме на север. Ако тя беше там. Ако тя знаеше нещо.
Тръгна рано призори от мотела, хапна в едно кафене и продължи на север. Тук всичко беше в скали и остри завои и на всеки завой на човек му се струваше, че ще излети в небето. Че този път може да не потисне шепнещата мисъл — да спре да върти волана, следвайки пътя — да натисне газта и да продължи във въздуха, да изтрие всички тайни, които знае, а не иска да знае. Температурата рядко стигаше двайсет и четири градуса и скоро се озова сред тучен пейзаж — зеленото бе по-наситено, отколкото на юг, а когато заръмеше, приличаше повече на мъгла — не като адските порои, с които вече беше свикнал.
Спря в един магазин в град на име Селк, в който имаше бензиностанция с древни колонки, неработещи с кредитни карти, купи си голяма раница и я натъпка с петнайсет килограма запаси. Купи си ловджийски нож, много батерии, брадва, запалки и куп други неща. Не знаеше какво ще му трябва, нито колко ще й трябва или колко време ще я търси в пустошта. Дали реакцията й щеше да бъде такава, каквато му се искаше — и каква бе тя? Ако изобщо беше там. Представи си как ще изглежда след години — брадат мъж, който сам отглежда храната си, дялка фигурки като баща си, постепенно смазван от тежестта на самотата.
Касиерът го попита за името заради процента, отиващ за някаква местна благотворителност, и той каза „Джон“. От този момент насетне започна да използва истинското си име. Не „Контрол“ или други псевдоними, които го бяха докарали дотук. Най-обикновено, често срещано име. Неизпъкващо. Нищо незначещо.
Продължи обаче да използва досегашната си тактика. Покрай борбата с вътрешния тероризъм беше опознал доста земеделски райони. По време на втората си мисия в Средния Запад, когато постоянно пътуваше между окръжните здравни служби, уж представяйки нов имунизационен софтуер. Всъщност обаче проследяваше данни за членовете на една въоръжена групировка. Познаваше всички черни пътища от този си живот и сега се върна към тях, сякаш никога не ги беше напускал. Прилагаше всички трикове без никакви усилия, макар да бе минало толкова време. Това дори му носеше особена напрегната свобода, вълнение и простота, които отдавна не беше изпитвал. И тогава, както и сега, гледаше подозрително всеки пикап и най-вече тези с неясен номер, всеки бавен шофьор, всеки стопаджия. И тогава, както и сега, избираше черни пътища, които му позволяваха често да сменя посоките. Използваше само хартиени карти, без GPS. Без малко да се разколебае за мобилния си телефон, но все пак го хвърли в океана и не си купи временен. Знаеше, че може да си вземе такъв, който не може да бъде проследен, но също така знаеше, че всички, на които би се обадил, вече се подслушват. Желанието да чуе някой роднина, може би майка си за последно, избледняваше с километрите. Ако имаше да им казва нещо, трябваше много отдавна да е вдигнал телефона.
Понякога, докато шофираше, си мислеше за директора. Покрай брега на блестящото, плитко езеро, обградено от планини, докато гризеше надениците, купени от местния пазар. Цветът на небето беше толкова светлосин и необезпокояван от облаци, че изглеждаше нереален. Момичето на старата черно-бяла снимка. Фиксирането й върху фара, без никога да споменава за пазача. Защото е била там. Защото е била там почти до края. Какво ли беше видяла? Какво бе разбрала? Кой бе разбрал за нея? Дали Грейс знаеше? Усилията да открие подходящите лостове и да успее да постъпи в „Съдърн Рийч“. Дали някой бе научил тайната й, дали мислеше, че това е добра идея, а не излагане на цялата агенция на риск? Какво криеше тя за пазача на фара? Такива въпроси го измъчваха — пропуснати възможности, изоставане, прекалено фокусиране върху растението и мишката, Гласа, Уитби. Инак сигурно щеше да го научи по-рано. Папките, които още носеше със себе си, не му помагаха; снимката на пътническата седалка — също.