Агенцията [bg]

— Смешно е, защото е имало толкова други случаи… толкова много други случаи, когато бих разбрал защо някой иска да ме застреля.

Това беше само едната част. Другата бе усещането, че всъщност Зона X се кани да го застреля, че Зона X се кани да го застреля много, много отдавна.

— Проследил си ме, въпреки че очевидно не желая да бъда проследена. Стигнал си до най-затънтения край на света и си ме причакал. Сигурно искаш да продължиш да ме разпитваш, въпреки че би трябвало да ти е ясно, че аз приключих с разпитите. Какво очакваше?

Истината беше, че той не знаеше какво е очаквал; може би несъзнателно беше стъпил върху представата за връзката им в „Съдърн Рийч“, но тук тя не важеше. Той спря да се смее и вдигна ръце, сякаш се предава.

— Ами ако ти кажа, че аз имам някои отговори?

Единственото осезаемо нещо, което можеше да й покаже обаче, беше ръкописът на Уитби.

— Щях да отвърна, че лъжеш, и щях да съм права.

— Ами ако ти кажа, че ти също знаеш някои отговори?

Беше също толкова сериозен, колкото преди няколко секунди — развеселен. Опита се да я прикове с поглед въпреки сумрака, но не успя. Божичко, брегът тук беше болезнено красив, пищната зеленина на елите пронизваше мозъка му, разбушувалото се море и небето, приливът от солена вода върху скалите караше кръвта да тече по-бързо по вените му, докато чакаше да го застреля или да го изслуша. Съблазнителна мисъл: нямаше да е толкова ужасно да умре тук, да стане част от всичко това.

— Аз не съм биологът — каза тя. — Миналото ми на биолог не ме интересува, ако това имаш предвид.

— Знам. — Беше го разбрал още на лодката, макар досега да не го беше изрекъл. — Знам, че не си. Но си някаква нейна версия. Имаш нейните спомени, поне в известна степен, а биологът може би още е жива някъде в Зона X. Ти си нейно копие, но си личност сама по себе си.

Не беше очаквала такъв отговор. Ръката й с пистолета се отпусна. Малко.

— Ти ми вярваш.

— Да.

През цялото време е било пред очите му. Беше го видял — във филма, в самата мимикрия на клетките, в различията между характерите. Само дето тя беше разчупила отливката. Нещо в нейното сътворение се бе случило по друг начин.

— Опитвам се да запомня това място — каза тя почти умолително. — Много ми харесва, но през цялото време имам чувството, че то ме запомня.

Настъпи мълчание, което Джон не знаеше дали да наруши, затова не отговори нищо.

— Дошъл си, за да ме отведеш ли? Защото аз няма да се върна.

— Не, не съм дошъл за това. — Осъзна, че е вярно. Каквито и импулси да бе имал в това отношение, тя бяха изчезнали. — „Съдърн Рийч“ вече не съществува — призна той. — Много скоро там може да не остане нищо познато за нас.

Двамата стояха в здрача, над главите им не прелитаха птици, димът се сливаше с мрака, а буйните вълни като че ли бяха единственото живо нещо, освен тях.