Истанбулска загадка [bg]

Трябва да се бориш със страха и болката, знаейки, че страхът най-вероятно ще реши съдбата ти.

И аз продължих да се боря, обръщах се, движех се, опитвах да коленича, да застана на крака, надявайки се да се изправя. Но водата постоянно ме носеше напред и после назад.

Накрая успях да коленича. Дробовете ми се пръскаха. Пироните се забиваха по-надълбоко. Но знаех, че съм близо до въздуха. Трябваше само да тласкам, да тласкам нагоре…

Направих го и за секунда-две главата ми изскочи от водата, а въздухът бързо изпълни дробовете ми. После водата около мен се разпени и отново ме запрати надолу.

Но аз знаех как да оцелея, как да се измъкна. И се изпълних с увереност. Трябваше само да се движа към стената на басейна, да се изправя, но този път за по-дълго. Изведнъж разбрах грешката им: бедрата ми бяха вързани, но можех да си служа с ходилата, да се изправя. Питър щеше да си плати за тази грешка…

Полицаят, който скочи в басейна след няколко минути и най-накрая измъкна от водата едно завързано и почти удавено водно същество, се казваше сержант Смит. Табелката с името му бе първото нещо, което видях, след като ме измъкна.

Никога няма да я забравя.

Трябваха ми три минути кашляне и пелтечене, докато сержант Смит режеше лепенките ми, за да му обясня какво става. Но исках само едно: да намеря Изабел. Нямах време за обяснения. А той отчайващо настояваше за все повече и повече подробности. Още и още. Избърборих отговорите възможно най-бързо.

Единствената причина, поради която шефът му ми позволи да ги придружа в подземието, надолу по тухлените стълби, бе, защото се заклех, че знам къде е Питър, къде е завел Изабел. Заклех се три пъти, всеки път по-силно.

А това си беше лъжа. Чух само, че поемат някъде надолу.

Докато стоях там, очаквайки заповед да тръгваме, сержант Смит ми подаде дебела черна бронирана жилетка. Облякох я бързо. Тежеше по-малко, отколкото си мислех.

След това последвах екипа в подземието. Невероятно, но не успяхме да включим асансьора, очевидно защото не знаехме паролата. Но после някой го задейства ръчно — беше млад полицай с руса коса и акцент от Ийст Енд.

А сетне светлините по стълбата, която намерихме, изгаснаха.

Докато продължавахме с включени фенерчета, друг полицай попита на висок глас защо съм с тях. Сержант Смит му обясни, че ще им покажа къде е била отведена Изабел Шарп.

Аз не обелих и дума.

— Добре ли сте, сър? — попита сержант Смит, докато продължавахме надолу по безкрайната стълба, а фенерите ни осветяваха тухлени стени в бързо движещи се сводове, като гигантски прилепи, литнали над нас.

— Няма проблеми — отговорих.

Мисля, че разбра защо искам да съм с тях.

Докато слизахме, имах усещането, че се спускаме в някаква отвратителна версия на ада. Долу нямаше много въздух. Изби ме пот и леко се разтреперих. Фактът, че още бях мокър, не ми помагаше особено.