Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

— Заповядайте, мистър Мърфи — покани ме той бодро. — Мистър Добсън и дъщеря му ще дойдат всеки момент. Пушите ли?

Той посегна към кристалната табакера на бюрото, отвори я и ми я поднесе.

— Благодаря — казах и си взех цигара.

Вдигна кристална запалка, щракна няколко пъти, но фитилът й не се палеше от искрата, той се позасмя нервно, остави я и извади от джоба си златна запалка „Дънхил“, с която запали цигарата ми. В този момент вътрешната врата се отвори и влязоха Езра Добсън и Маргарет.

Езра Добсън изглеждаше много строг. Беше облечен в сив костюм със синя папийонка. Маргарет носеше костюмче, явно шито по поръчка, и ниски обувки с дупчици. Той не каза нищо. Тя ме поздрави с: „Добро утро, Пол“.

— Добро утро — отговорих стегнато и си заповтарях, че всичко ще свърши за миг, ковчегът отново ще се затвори и най-сетне ще бъда свободен.

— Ще запалите ли? — попита ги мистър Голайти.

Никой от двамата не си взе цигара. Мистър Голайти остави кристалната табакера на мястото й и се обърна към мен.

— Доколкото разбрах, мистър Мърфи, вие сте изразили желание да поправите това злощастно положение.

— Да.

— И сте се съгласили да подпишете молба за обявяване на този брак за недействителен.

— Да.

— И сте готов да се закълнете, че ъ-ъ-ъ — покашля се той, — че вие и мис Добсън не сте живели заедно като мъж и жена?

Вдигнах очи към нея. Гледаше право към мен и не се опитваше да избегне погледа ми.