Мемоарите на една гейша
- Автор: Голдън Артър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мемоарите на една гейша». Краткое содержание книги:
Продадена на девет години, красивата сивоока дъщеря на беден рибар става една от най-търсените гейши в квартала на удоволствията Гион. Тя получава изумително висока цена при наддаването за нейната девственост и години наред забавлява богатите и известните в чайните на Киото, докато накрая съдбата я отвежда в Ню Йорк. Четирийсет години по-късно, когато всички мъже в нейния живот са си отишли, прочутата Саюри повдига завесата пред един тайнствен, изчезващ свят.
Хацумомо, естествено, беше бясна, но Мамеха не й обръщаше внимание. Беше дошло времето, както самата го каза, да изхвърлим Хацумомо от ринга.
21
След около седмица Мамеха дойде при мен през почивката по време на репетициите. Беше много възбудена. Оказа се, че предишния ден баронът й споменал между другото, че в края на следващата седмица се кани да даде парти в чест на един майстор на кимона на име Арашино. Баронът притежаваше една от най-известните колекции на кимона в цяла Япония. Повечето бяха антики, но той често купуваше по някой шедьовър на жив майстор. Тъкмо решението му да закупи кимоно на Арашино го бе вдъхновило да направи парти.
— Помислих си, че съм чувала името Арашино — каза Мамеха, — но когато баронът го спомена, не можах да се сетя. Той е един от най-добрите приятели на Нобу. Не виждаш ли какви възможности се откриват? До днес не се сетих за това, но се каня да склоня барона да покани и Нобу, и доктора на малкото си парти. Двамата със сигурност ще се намразят взаимно. Когато наддаването за твоето мидзуаге започне, можеш да си сигурна, че никой от двамата няма да е спокоен, като знае, че плячката може да попадне в ръцете на другия.
Бях много изморена, но заради нея заплясках възторжено с ръце и казах колко безкрайно съм й благодарна, че е скроила такъв невероятен план. Но истинското доказателство за нейната интелигентност бе убедеността й, че изобщо няма да й е трудно да склони барона да покани тези двама мъже на тържеството си. И двамата щели да приемат с охота — Нобу, защото баронът бил един от инвеститорите на компанията „Ивамура“, макар тогава да не го знаех. А докторът — защото… защото се смятал за аристократ, макар навярно да имал само един неизвестен праотец с аристократична кръв, и щял да сметне за свой дълг да приеме каквато и да било покана на барона. Но не знам защо баронът щеше да се съгласи да покани всеки един от тях. Той не одобряваше Нобу — малко хора го одобряваха. Колкото до доктор Рак, баронът изобщо не го познаваше и със същия успех би поканил случаен човек от улицата.
Но знаех, че Мамеха има невероятен талант да убеждава хората. Тържеството бе уредено и Мамеха склони учителката по танци да ме освободи от репетиции в неделя, за да присъствам на него. Събитието щеше да започне следобед и да продължи с вечеря, но ние двете щяхме да пристигнем в разгара му. Затова беше вече три часът, когато най-сетне се качихме на рикша и се отправихме към имението на барона под хълмовете в североизточната част на града. За пръв път попадах на такова разкошно място и бях поразена. Помислете само какво внимание се обръща на всеки детайл при направата на едно кимоно. Та точно с такова внимание и грижа бе направено всичко в имението. Основната къща бе построена от дядото, но градините, които ми се сториха като необятен брокат, бяха дело на бащата на барона. Изглежда, че къщата и градините не са били в хармония, докато по-големият брат — година преди да го убият — не преместил езерото и не направил градина с мъх от едната страна на къщата. В тази градина по камъни се стигаше до павилион за любуване на луната. В езерото плуваха черни лебеди — толкова горди, че ме накараха да се засрамя от своята недодяланост, присъща на човешките същества.
Двете трябваше да започнем с чайна церемония и мъжете да се присъединят, когато сме готови. Затова се смаях, че след като влязохме през централната порта, не се отправихме към обикновен чаен павилион, а направо към езерото, за да се качим на малка лодка. Беше с размерите на тясна стая. Повечето пространство бе заето от дървени седалки от двете страни, но в единия й край имаше миниатюрен павилион със собствен покрив и покрита с рогозки платформа под него. Павилионът беше с истински плъзгащи се хартиени стени, отворени, за да влиза въздух, а в средата имаше издълбана в пода и облицована с дърво дупка. Тя беше напълнена с пясък и служеше за мангал. Мамеха разпали въглени, за да стопли вода в изящен чайник. Аз пък се опитвах да помогна, като нареждах приборите за церемонията. Вече ми беше доста нервно, но след малко Мамеха се обърна и ми каза: