Черен лед
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черен лед». Краткое содержание книги:
Милиардерът Палмър Лойд решава да се сдобие с това чудо — колосален метеорит, най-големият и най-странният, намиран някога на планетата — за да украси с него грандиозния си частен музей. За да постигне своето, той е готов да плати всякаква цена — от милиони долари, до човешки живот.
Но да се пренесе такава чудовищна тежест до другия край на света е задача на самата граница с невъзможното. Шефът на екипа — Глин, не е свикнал да разчита на късмета и не признава отстъпление — двойната осигуровка е негов железен принцип, а безпощадното преследване на целта — стил на мислене и действие.
Взети са предвид всички възможни ходове, събран е екип годен да отговори на свръхвисоки изисквания — научни, психологически и физически, на хората са обещани огромни пари и слава, а досиетата им са проучени до последната буква. Но въпреки всички осигуровки… планът не сработва, на крачка от осъществяването на великата мечта. Пред прага на Антарктика, сграбчени в мъртвата хватка на ледения ад, авантюристите се сблъскват с ужасяващата загадка за произхода и същността на своята находка. Това е мистерията, която трябва да решат, ако искат да оцелеят. Но пътят към спасението е преграден от разочарования, страх, предателства и смърт — стената от черен лед между човешкото достойнство и гибелта.
— Ще предам предложението ви на капитана — рече той. — И мисля, че това би било възможно да се уреди. Ще получите отговор до обяд. — Глин се поклони леко. — А сега, с ваше разрешение, ще се завърна кораба си.
Валенар се усмихна, направи почти сполучлив опит да прикрие кипящия си гняв.
— Направете го, сеньор. Защото ако не видя Тимер със собствените си очи до обяд, тогава ще знам, че е мъртъв. И вашите животи нямат да струват колкото кучешки фъшкии под подметките ми.
49.
„Ролвааг“
23:50
Макфарлън прие разговора в кабинета на Лойд в напуснатите му офиси. Навън, зад панорамните прозорци, се бе надигнал лек ветрец, а от запад се носеше мъртва вълна. Големият кораб бе застанал подветрено на отвесните базалтови скали, вързалата му бяха подадени към брега и хванати на стоманени болтове, забити в самия камък. Всичко бе готово, очакваха гъстата мъгла, която Глин бе предрекъл за полунощ.
Телефонът на писалището на Лойд замига ядно и Макфарлън посегна с въздишка към слушалката. Това щеше да бъде третият разговор с Лойд тази вечер. Ненавиждаше тази своя нова роля — на посредник и секретар.
— Мистър Лойд?
— Да, да, тук съм. Глин завърна ли се?
Чуваше се същият силен, непрекъснат пасивен шум, който съпътстваше и предишния им разговор. Макфарлън се запита лениво откъде ли му се обаждаше Лойд.
— Върна се преди два часа.
— И какво каза? Валенар приел ли е подкупа?
— Не.
— Може би не е предложил достатъчно пари.
— Глин изглежда смята, че размерът на сумата няма значение.
— Господи, Боже, всеки си има цена! Предполагам, че вече е твърде късно, но бих платил двайсет милиона. Кажете му го. Двайсет милиона в злато, изпратени до която точка на света пожелае. И американски паспорти за него и за семейството му.
Макфарлън не отвърна нищо. Кой знае защо той не смяташе, че Валенар ще се заинтересува от американски паспорти.
— Та какъв е планът на Глин?
Макфарлън преглътна. Мразеше тази си задача все повече с всяка изминала минута.
— Той твърди, че е безупречен, но не може да го сподели засега с нас. Казва, че поверителността е критично важна за успеха.
— Какви глупости! Свържи ме с него. Веднага.
— Опитах се да го намеря, когато разбрах, че ме търсиш. Отново. Той не отговаря — нито радиостанцията, нито пейджърът му. Никой не знае къде се намира.
— Дяволите да го вземат! Знаех си, че не бива да залагам всичките си…
Гласът му се удави от рева на статично електричество. Появи се след малко, още по-слабо доловим.
— Сам? Сам?
— Тук съм.
— Слушай. Ти си представителят на Лойд там. Кажи на Глин да ми се обади незабавно и му кажи, че това е заповед, инак ще го уволня и лично ще го изхвърля зад борда.
— Добре — отвърна уморено Макфарлън.
— Ти в моя офис ли си? Можеш ли да видиш метеорита?
— Той все още е скрит на онази скала.
— Кога ще бъде натоварен на кораба?
— Веднага щом се спусне мъглата. Казаха ми, че ще са необходими няколко часа, за да бъде спуснат в танка, може би още половин час, за да бъде укрепен, след което отплаваме. Трябва да се измъкнем оттук не по-късно от пет сутринта.
— Това е съвсем скоро. А чувам, че се задавала нова буря, по-силна от предишната.
— Буря ли? — попита Макфарлън.
Единственият отговор бе изпукването на статичното електричество. Изчака малко, но линията бе прекъсната. След минута и той затвори телефона и се взря навън през един прозорец. Точно в този момент електронният часовник на писалището на Лойд удари полунощ.
„Лично ще го изхвърля зад борда“, бе казал той.
И след това Макфарлън изведнъж се досети какъв бе шумът, който бе чувал по време на разговора си с Лойд: вой на реактивен двигател.
Лойд се намираше на борда на самолет.
50.
„Алмиранте Рамирес“
25 юли, полунощ
Команданте Валенар стоеше на мостика и се взираше през бинокъла си. Корабът му се намираше в северния край на протока, откъдето нищо не му пречеше да оглежда какво става на острова. Гледката наистина беше впечатляваща.