Стас и Нели (Из африканските пустини и лесове)

През следващите три дни керванът отново вървеше през безлюдни земи. Дните бяха горещи, а нощите, поради високото разположение на терена, толкова студени, че Стас каза на Меа да покрива Нели с две одеяла. Сега често минаваха през планински пруломи, понякога голи и скалисти, а понякога покрити с такава гъста растителност, че беше трудно да си пробиват път през нея. По бреговете на пруломите виждаха големи маймуни, а от време на време лъвове и пантери, които се укриваха в скалните пещери. По молба на Кали Стас уби една пантера, в чиято кожа черното момче се облече, за да могат негрите веднага да познаят, че имат работа с личност от кралска кръв.

Отвъд пруломите на високата равнина отново започнаха да се срещат негърски села. Някои бяха разположени близо едно до друго, някои на един ден път разстояние. Всички бяха оградени с високи плетове, за да се предпазят от лъвовете, и така обрасли с виещи се растения, че дори отблизо изглеждаха като горички от девствения лес. Едва по издигащия се сред тях дим можеше да се забележи, че там живеят хора. Навсякъде посрещаха кервана както в селото на M’Pya, т. е. най-напред с тревога и недоверие, след това с изненада, възхищение и почит. Случи се само веднъж при вида на слона, Саба, конете и белите хора, цялото село да избяга в близката гора, та нямаше с кого да разговарят. Нито едно копие обаче не беше насочено срещу пътешествениците. Защото докато мохамеданството не изпълни душите на негрите с ненавист и жестокост към неверните, те бяха предимно плахи и добродушни: Най-често ставаше така, че Кали изяждаше „парченце“ от местния крал, местният крал „парченце“ от Кали, след което отношенията ставаха най-приятелски, а на „добрия Мзиму“ засвидетелствуваха уважението и благопочитанието си под формата на кокоши яйца и мед, добиван от дървени кошери, привързани с палмови върви по клоните на високите дървета. Преди всичко „великият господар“, владетелят на слона, на гръмотевиците и огнените светкавици, пораждаше страх, който обаче скоро се превръщаше в благодарност, защото се убеждаваха, че щедростта му е равна на могъществото му. Там, където селата бяха разположени наблизо едно до друго, пристигането на необикновените гости се оповестяваше чрез биенето на тъпани, тъй като чрез тъпана негрите умеят да изразят всичко. А имаше случаи цялото население да ги посреща, предварително настроено най-приятелски.

В едно от селата, наброяващо около хиляда души, местният вожд, който едновременно беше и магьосник, и крал, се съгласи да им покаже „великия кумир“, обкръжен с необикновена почит и страх, та хората не смееха да се приближават до абаносовия параклис, покрит с кожа от носорог, и оставяха даренията на петдесетина крачки. Кралят разказваше за този „кумир“, че неотдавна паднал от месечината, че бил бял и имал опашка. Стас заяви, че той го е изпратил по заповед на „добрия Мзиму“ и твърдението му се покриваше с истината, защото се оказа, че „великият кумир“ беше едно от хвърчилата, пуснати от планината „Линде“. Двамата с Нели се зарадваха при мисълта, че при благоприятен вятър някои биха могли да отлетят още по-далече, и решиха да продължат пускането на хвърчила от височините. Стас измайстори и пусна едно още същата вечер, което напълно убеди негрите, че и „добрият Мзиму“, и белият господар също са пристигнали на земята от месечината и че са божества, на които трябва покорно да се служи.